Някъде в окопите на Първата световна война... Кал, кал и пак кал. Кафява, гнусно лепнеща, безнадеждна. Кратери от избухнали снаряди, пълни с утаена дъждовна вода, в която плуват парчета разкъсана човешка плът. Полета, осеяни с разлагащи се войнишки трупове, чиито лица са потъмнели от синия цвят на газовото отравяне. Изпепелени дървета, които стърчат с голи клони, болезнено раздрани от куршумите. И окопи, пълни с неистов страх, с трескаво очакване на Смъртта, дебнеща от тъмната бездна на вражеските оръдия...

Някъде там, в дъното на калния окоп лежи и още никому известният Алън Александър Милн. Той още не е написал своя знаменит роман за деца "Мечо Пух", но вече обмисля тази идея. Втренчено гледащ към линията на хоризонта, откъдето се очаква да се появят щиковете на атакуващия противник, Алън Милн вижда милите образи на своите бъдещи герои - Мечо Пух, Прасчо, Йори, Тигъра, Бухала и Зайо. Жестокостта предизвиква неочаквано човешка, самозащитна реакция - провокира нежност. Пробужда човещина в един нечовешки свят. Ражда герои, които са по-силни от страха. Те не носят скръб и смърт, а радост и живот. И може би затова Алън Милн преминава невредим през кървавата касапница на войната. Защото приказният свят не е бягство от реалността, а изправяне лице срещу лице с нея, за да бъде победена от силата на копнежа и фантазията. Защото Алън Милн се изправя срещу куршумите рамо до рамо с добрия Пух, който го спасява...
Може да бъдем сигурни в това, когато прочетем романа и неговите финални думи - "И те тръгнаха. Заедно. Но където и да отидат, каквото и да им се случи по пътя в това омагьосано място в средата на Гората - едно малко момче и неговото Мече ще си играят."

Залповете на войната заглъхват - убити са милиони. Но Мечо Пух остава жив и до днес, незасегнат от куршумите...