Някъде в окопите на Първата световна война... Кал, кал и пак кал. Кафява, гнусно лепнеща, безнадеждна. Кратери от избухнали снаряди, пълни с утаена дъждовна вода, в която плуват парчета разкъсана човешка плът. Полета, осеяни с разлагащи се войнишки трупове, чиито лица са потъмнели от синия цвят на газовото отравяне. Изпепелени дървета, които стърчат с голи клони, болезнено раздрани от куршумите. И окопи, пълни с неистов страх, с трескаво очакване на Смъртта, дебнеща от тъмната бездна на вражеските оръдия...
Някъде там, в дъното на калния окоп лежи и още никому известният Алън Александър Милн. Той още не е написал своя знаменит роман за деца "Мечо Пух", но вече обмисля тази идея. Втренчено гледащ към линията на хоризонта, откъдето се очаква да се появят щиковете на атакуващия противник, Алън Милн вижда милите образи на своите бъдещи герои - Мечо Пух, Прасчо, Йори, Тигъра, Бухала и Зайо. Жестокостта предизвиква неочаквано човешка, самозащитна реакция - провокира нежност. Пробужда човещин ...