Реших да си поиграя със съдбата.
Не ти се обадих. Исках да видя дали Тя сама ще пожелае да ме срещне с теб.
Точно днес. Точно сега. Точно тук.
Бялата ми пола се развява от вятъра, който гали нежно загорялата ми женска плът и ми нашепва стари усещания. Слънцето пари косите ми. Ръцете ми са влажни от напрежение. Облизвам сухите си устни. Краката ми се огъват и вървят преднамерено бавно.
Дали ще те срещна?
Излизам от хладната сграда и пристъпвам по нагорещения паваж. Сърцето ми удря бясно в гърлото ми. Сълзите на разочарованието напират у мен, задушават ме, бягат нагоре към тъмните ми очи.
Явно така е трябвало да стане.
Обеща да се обадиш. Чаках те. Напразно.
Дойдох до тук, гонена от мисълта, че ще те видя - за кратко, дори само за миг. Надявах се този откраднат миг да залъже глада ми по теб, да напълни очите ми, жадни за твоите; да докосна топлината ти в протегнатата ти за поздрав ръка; да излъжа сетивата си, които отново, за пореден път ме тласкат към теб.
Стигам до колата. За последен ...