Не знам дали има начин, който да се счита за подходящ, когато говориш за семейство, особено за своето. Чувала съм, че нечии родители заключват вратите на спалните си и пращат децата при бабите им, когато решават да правят онзи бързия тих семеен секс. Даже пускат силна музика и дърпат старите невероятно плътни завеси, за да не усети никой, че го правят въобще. Целуват се скришом за секунда и то само зад гърба на децата си, и се държат за ръце само когато са сами в асансьора. И любовта остава само в очите им.
Така съм израснала.
Но това са само градски легенди. Като кучето в микровълновата или убиецът с брадвата на задната седалка.
Семейната обич е градска легенда.
Семейното щастие е ироничен израз за семейно отегчение.
Семейството е символ на индивидуалната смърт.
Или не?
Един приятел казваше, че е важно да родя млада, за да може детето да има млада майка, която ще е по-дълго до него. Разни модерни извинения, които измислях като че нямам достатъчно пари, че не съм намерила подходящия мъж или че искам първо да направя кариера, за него бяха пълни глупости. Той беше в средата на 30-те, от малък град, с неуспешен опит за образование, лесно бихте го нарекли селски хитрец, с брак заради децата, с любовница отново заради децата – този път нейното дете, изоставено от баща си. Уникална симбиоза между жена, деца и любовница, като в класика на Уди Алън, само дето иронията е малко по-горчива от обикновено.
Но дали беше прав да ме разглежда като утроба, а не като човек?
Той все пак, въпреки очевадната реална абсурдност на неговото социално положение, ме накара да се замисля над така модерната феминистична концепция за жената – индивид, с кариера, пари и живот, който сама тя управлява. Може би самотен живот.
Самота ли е разменната монета за индивидуалността?
Познавам един уникален човек, с характер и индивидуалност, на които се възхищавам. За нещастие той е мъж и е платил вече за индивидуалността си с вътрешно наложена самота, през която е непонятно трудно да се премине и ужасно болезнено да се обича. Не се научих да го обичам по неговия начин, а по моя се съсипах. Въпреки това все още го обожавам, макар единствено и само от разстояние. Платил си е за това, което е и се е превърнал в един огромен таралеж, но все пак таралеж с кариера, пари и индивидуалност. И много бодли. Как правят секс таралежите? Много внимателно. Или не правят. Искаше ми се да имам дете от него, за да може тези негови уникално извоювани гени да оцелеят. Но не бях подходяща. Той я търси онази подходящата все още. Перфекционист е. Като мен.
Търсенето не води до нищо добро.
Ако бях съвсем малко по-посредствена щях да нося дънки с ниска талия, да ходя в Биад и да се радвам, че съм жива. За съжаление дънки не нося, станах подозрително депресарско отдаден фен на U2 и не се радвам много. На почти нищо. Освен на мечтите си.
Искам семейство. И деца. Но модел за подражание нямам. Родителите ми ме обожават. Но самите те сякаш никога не са се обичали. Не и след като аз съм се появила. Нима децата са малки черни дупки хранещи се с човешки емоции? Като малка се мислех за вещица или поне за енергиен вампир. Може би все пак има някаква реална основа на детските ми фантазии.
Как тогава да искам деца?
Аз искам. Деца. Но и баща към тях. Който да ми е и мъж, не само баща. Ами ако няма такава комбинация, а само избор – мъж или баща. Как се избира такова нещо?
Повечето жени с тиктакащ с усърдието на огромен бомба биологичен часовник сигурно си казват – Аз толкова мъже съм имала, така че един потенциален баща няма да ми се отрази зле. И се женят за първия потенциален мухльо готов да свие безропотно семейно гнездо, да оплоди своята любима и да изхранва кротко и всеотдайно поколение след поколение, разнообразявайки се понякога с ракийка и карти с приятели, или най-много със забежка с отегчената застаряваща разведена съседка, с която се разтушават още много отегчени квартални мухльовци под чехъл. Има и по-лоши варианти. И по-модерни. Мъж насилник, който да спуква от бой своята благоверна, като същевременно я опложда редовно и всеотдайно, и води на бял свят още много бъдещи потенциални жертви и насилници. Заедно с това си и плаща, защото работи много и изкарва пари. А жената само трябва да се научи на няколко прости професионални гримьорски трика. Има още много варианти на избор на баща, но не и на мъж. Да, деца ще има, и ще са изхранени, оградени с обич и оставени да се измъкнат егоистично и безнаказано на определена възраст от живота ти, мразейки те с онази пубертетска страст, която само бушуващи хормони могат да предизвикат, и презирайки те заради това, че си се отказала от живота си заради тях и идеята, че трябва да се родят и да имат добър баща.
Познавам един човек, от когото ще излезе прекрасен баща. И пари ще носи, и децата ще обича, няма да ме бие и съвсем малко ще ми изневерява с някоя наистина страстна и женствена особа от неговото минало. Поне няма да ме е яд, че ще го прави със застаряващата съседка. Но той е емоционално импотентен мъж. Понякога и физически е такъв. Все пак, колкото да ми направи деца предполагам, че ще се стегне и ще успее да се справи със своята умираща сексуалност и преситеност от живота, които могат само със свръх-женствени умения да се преодолеят. Каквито нямам. За съжаление.
Ето го перфектния баща, с постепенно умиращо либидо, но с потенциал за прекрасен партньор и баща. Избора си е само мой.
Всяка двойка си има поне по едно препъни камъче, което я преобръща след няколко години. Освен, ако жената не реши да преглътне камъчето. Така ще остане само с една нарастваща болезнена буца в гърлото и горчивина в устата.
Заслужава ли си?
Но нали ще имам деца...
Но нали след като ги родя ще съм пак аз?
Нали, все пак...
© Анна Todos los derechos reservados