Малко думи, много истина... От известно време в ума ми се въртят мисли, мисли за самотата, за отчаянието, за безнадежността. Самотата е много относителна. Можеш да бъдеш сам и да се чувстваш пълноценен и неразрушим, но когато се чувстваш сам сред хора и не само сред хора, а сред своите приятели, семейство, които те обичат и ценят, тогава вече започваш да се объркваш. И тук отчаянието намира своето място. Започваш да се чудиш с какво си по-различен, какво те кара да отблъскваш всички, за които ти пука, какво те кара да се страхуваш – миналото или бъдещето? Тогава ставаш тъжен, меланхоличен и себичен и забравяш, че всички около теб също чувстват, също са раними, също изживяват своите неща така, както и ти го правиш всеки ден. И така една малка част от теб започва да крещи, там отвътре, и те моли да я чуеш, да ù повярваш, че не си сам, че никога не си бил и че това е нещо временно, както е временен животът, и няма да продължи дълго... Хубаво е да успееш да се научиш да я слушаш, нея, Наде ...