Малко думи, много истина... От известно време в ума ми се въртят мисли, мисли за самотата, за отчаянието, за безнадежността. Самотата е много относителна. Можеш да бъдеш сам и да се чувстваш пълноценен и неразрушим, но когато се чувстваш сам сред хора и не само сред хора, а сред своите приятели, семейство, които те обичат и ценят, тогава вече започваш да се объркваш. И тук отчаянието намира своето място. Започваш да се чудиш с какво си по-различен, какво те кара да отблъскваш всички, за които ти пука, какво те кара да се страхуваш – миналото или бъдещето? Тогава ставаш тъжен, меланхоличен и себичен и забравяш, че всички около теб също чувстват, също са раними, също изживяват своите неща така, както и ти го правиш всеки ден. И така една малка част от теб започва да крещи, там отвътре, и те моли да я чуеш, да ù повярваш, че не си сам, че никога не си бил и че това е нещо временно, както е временен животът, и няма да продължи дълго... Хубаво е да успееш да се научиш да я слушаш, нея, Надеждата. И точно успяваш да чуеш първата сричка и отново се случват тези, объркващите неща, без дори да си успял да разбереш коя е първата дума, и този целият процес се повтаря отново и отново, нищо, че го знаеш наизуст, нищо, че всеки път завършва по един и същ проклет начин – безнадежност... Тогава идва един друг момент, в който започваш да търсиш грешката в себе си и преравяш всички важни моменти и ги изживяваш наново, но от другата страна, опитваш се да бъдеш другия, но не и себе си. Така всеки път започваш да губиш по една микроскопична частица от себе, докато не осъзнаеш, че това те погубва.