Всеки, който не е бягал от часовете по история, е чувал за Византия и за нейната роля в средновековния свят. Византия обаче е наименование, дадено на Римската империя (Романя, Романия) век след нейния крах. Всички поданици на константинополския басилевс се наричат ромеи, а гръцкият етнос няма абсолютно никакви привилегии пред останалите народности в това държавно образувание, устроено върху християнската идеология.

        За жалост обаче, под „Византия“ през Българското възраждане, някои от българските автори са разбирали „Гърция“ и може би това е една от причините по-късно някои от българите, та дори до ден днешен, да приравняват значението на политонима „ромеи“ с етнонима „гърци“. Разбира се, ако отворим  именник на ромейските императори до VIIв., ние няма да можем да посочим дори един грък.

       Какво обаче е Империята през Средновековието? В сьзнанието на днешните българи, Византия е виновна за всичко, тя е най-големият враг на Българското царство преди появата на османските турци, а лукавите средновековни гърци, са образ, създаден от всички възможни човешки грехопадения. На ниво документи обаче, нещата стоят по различен начин. Имаме основание да твърдим, че България е създадена, или възстановена, през 632г., като един общ проект между българи и ромеи. Годините на мир и на културен обмен между двете държавни образувания са много повече от периодите на военни конфликти. Дали гръко-говорящият елит на Византия е толкова лукав, можем сами да преценим като си дадем сметка, че огромната част от литературата в средновековна България е всъщност, създадена от ромеи. Не би било пресилено да кажем, че периодът на най-големият литературен период за Българската държава, са последните години на Търновското царство, когато по думите на самите ромеи, българите си позволят да тръгнат по път на свое собствено църковно развитие, без да се допитват до цариградския патриарх.

         Ако през периода на Първото Българско царство (632-1018г), владетелския елит на България се ръководи от своите собствени традиции, то през периода на възстановеното царство (1185-1422г.), държавното устройство в по-голямата си степен е заемка от ромейската политическа традиция.

        Най-доброто описание на ролята, която Византия има в развитието на българската народност, може да ни даде официалната историография, в която са се появили понятия от рода на Pax Byzantina, Pax Orthodoxa, Pax Byzantino-slavica. През последните години, за мнозина вече е ясно, че славяните не са тия героични литературни образи от литературата преди 1989г., и че при християнизацията си те се интегрират към общностите на България и Византия, а не обратното. Науката разглежда историята на Православието през Средновековието като един синтез между отделните православни държави, към които спада и самата България. Това прави Византия както най-големият съперник на България, така и нейният най-добър съмишленик, или иначе казано, най-добър партньор.

        За мнозина от нас е ясно, че в историята не съществува въпрос, свързан с думата „ако“. Ние не можем да разберем какво би било ако Балканите се бяха обединили и бяха отблъснали османската заплаха, която между впрочем не е толкова могъща, колкото си мислим, но затова ще поговорим някой следващ път. Може би с краха на двете основни православни сили, Европа е загубила твърде много. Ако Византийската империя съществуваше и днес (през 2017г.), тя би била най-старата държава на европейския континент, с възраст от 1622 години ако броим нейното начало от 395г. и с възраст от 2770 години ако броим нейното начало от митичното основаване на Рим. Разбира се, бляновете за приемственост със страната на константинополските басилевси са подхванати още в десетилетията след падането на Втория Рим. Приемствеността би могла да съществува под формата на културно унаследяване, но не и юридически.

        Римската империя няма никога повече да се върне. Нейното величие ще продължи да ни гледа от запазените ръкописи, от хилядите останали храмове, от изящните фрески по стените на църквите и от първите образци на Европейския ренесанс, случил се най-напред в България и Византия. Студената усмивка на тракийският селянин, Юстиниан, комуто бе отредено да се превърне в най-силния и амбициозен византийски император, още дълго ще разпалва въображението на изкушените от миналото хора. Образът Василий II Българоубиец още дълго ще буди страхопочитание у победените от него. Образът на Мануил I Комнин ще продължи да взира света и да търси начин да върне величието на Рим, събуждайки сълзи в очите на всяко едно следващо поколение. Образът на последният император, Константин XI Палеолог, решил да остане верен на Империята до самия си край, ще продължи да тласка всекиго към преклонение пред човешката решителност. В който и период от дългата Римска история да погледнем, ние ще намерим вдъхновение и поука. Това малко или много приравнява историята, а и ролята на Империята, със светлината, а както всички ние добре знаем, човек се нуждае от светлина.