ТОКАТА И ФУГА НА РАЗДЯЛАТА

                                                                                                Тръгни без посока

                                                                             по някой от дългите

                                                                             пътища…

                                                                                           Иван Пейчев

            Не съществува нищо общо и единно, което да може да послужи за основа на една философия на раздялата. В пространствата на интимното, тя е пуснала дълбоки корени някъде между завръщащото се великолепие на спомена и вечния страх от самотата и смъртта. Скритият свят, който носим в себе си, е завързан с веригите на предишната и настоящата ни чувствителност. Ако успеем да изживеем този живот на отделни части, без никаква връзка помежду си, бихме ли могли да очертаем собствения си образ, изчистен от минали преживявания. Съвсем ясно е, че не можем да изживеем втори път отминалото време. За нас то се превръща в едно абстрактно време, където съществата свързани с нашия личен живот, сякаш нямат никакво въздействие върху сегашната ни съдба. Но старите взаимоотношения остават разположени в пространствата на нашия вътрешен свят. Те са отпечатали в нас душевни форми, по чиито траектории скита нашата чувствителност, смесваща отминали радости, заблуди и страдания. Може би нашето съзнание е една необятна равнина, в която се срещат детството, зрелостта и настоящето населени със съществата, с които сме били свързани.

          Според Стивън Хокинг научните закони не правят разлика между минало и бъдеще. Той говори за три различни стрели на времето. Първата е термодинамичната стрела. При нея хаосът непрекъснато нараства. Следва психологичната стрела. Чрез нея усещаме, че времето тече в посоката, в която помним само миналото, но не и бъдещето. И третата, космическата, в която Вселената непрекъснато се разширява.Много странна е първата стрела. Според Хокинг, при нея хаосът непрекъснато нараства и ако имаме на масата една здрава чаша в миналото, почти задължително ще имаме една счупена чаша на пода в бъдещето… Като законите на Мърфи: Работите винаги вървят на зле! Ако проектираме тази стрела на времето върху човешките взаимоотношения това означава ли, че ако те в миналото са били красиви, неминуемо в бъдещето ще последват съдбата на счупената чаша на пода… Но ние живеем и усещаме времето по-скоро чрез втората стрела -  психологичната. Това е някакво наше имагинерно време, в което помним миналото и не знаем бъдещето, без да правим разлика между посоката напред и назад.

          Дори и човек да е във възраст, когато окончателно  се е разплатил с всички календари и часовници на света, той продължава диалога си с миналото. Там където от безкрайната паяжина на спомените изкачат лица, гласове, образи и думи, които отново правят жива една сцена от стари конфликти. Един театър от съдбоносно изказани думи и трагични сблъсъци. Той ги долавя в най-съкровената част на сърцето си, отново преживява цялата многозначност на онова, което е било някога с всичките му копнежи, болки и страдания. Като брънки от златна верига остава завинаги запечатана в нас жаждата на съзнанието за любов и красота. Сред тъжните превратности на човешкия живот, разочарованията които ни обземат, горчивото чувство за нашите собствени грешки и заблуди, тази жажда винаги е проникната от болка. Човекът е това, което сам проектира за себе си, това което желае да бъде, но това винаги е свързано с обстоятелствата и съдбите на други хора. Ние винаги сме ангажирани със своите думи, със своите действия, и макар че не можем да бъдем пълни господари на съдбата си, то много често заровете ги хвърляме именно ние… Участта на всеки човек не може да бъде напъхана в една лицемерна система от понятия или идеи за добро или зло, чрез които обществото изгражда своите защитни символи. Сред цялата спирала на нашия живот с неговите пориви, отчаяния и вълнения, ние омаловажаваме силата на нещата, силата на мига, силата на думите, забулени от собствената ни субективност, както и тази на другите.

          Само любовта може да ни направи невинни. Чрез нея търсим собствената си безкрайност, пред един смазващ обективен свят, който усещаме с всичките си сетива, и който се опитваме да превъзмогнем. Само тя е в състояние да изтъни черупките на егото, да ги превърне в тънка нежна ципа, чрез която се докосваме до друго човешко същество, което също като нас копнее за своята безкрайност. Това е единственото спасение на човека да превъзмогне собствената си откъснатост и ограниченост под звездите. Непосредствената радост от докосването и съединяването на душите и телата трансцедентира нашия копнеж за спасение. Освобождава ни от призраците на тленното и уродливото, от затъпяващите маски на необходимостта да оцелеем, като се препитаваме.

          Дълбоко в своята природа любовта е трагична, защото онова което наричаме своя душа, е едно постоянно менящо се образувание в морето на душевните ни сили. Всяка мисъл, всеки волеви импулс или постъпка може да промени или отслаби порива ни към безкрайното. Любовта ражда разочарованието, защото тя търси в любимия нещо, което е отвъд него и затова се чувства трагично измамена. Болката е нещо духовно, тя е най-естественото и автентично откровение на съзнанието, затиснато под развалините на представите. В началото е докосването, което винаги остава прекрасно, защото е далечно, непритежавано, едно обещание за интимно единение с нашето друго АЗ. Самата непостижимост в постигането на мистичната тайна на любовта, освобождава съществото и отваря прозорец към вечността. Независимо от скрития трагизъм, който носи в себе си, съединяването с друго човешко същество винаги ни извисява и спасява от усещането за изоставеност и захвърленост в света. Докосването до любовта е някакъв вид просветление, преобразяване, намиране на хармония в битието ни.

          В речника по музика е отбелязано че токата, на немски: Toccata, произхожда от италианското toccare  „да докосна”. Пак там пише че фуга, от латински fuga означава „бягство”. Токатата е виртуозна клавирна пиеса, включваща бързи моменти, а фугата е музикална тема, която след първата си част наречена експозиция, постепенно се видоизменя от всички водещи гласове в основната за фугата тоналност. Тя е самостойно полифонично произведение, и например гениалното произведение на Бах трябва да се разбира не като „токата плюс фуга”, а като токата, чиято тема е разработена във вид на фуга. Музиката на Бах, стъпка по стъпка преодолява земното притегляне и ни отвежда в безкрайността. В нея усещаме една мистична красота, която ни изкачва по спиралата на хармонията, за да ни приближи до Божественото. И колкото повече се изкачваме по стъпалата на тази тоналност, толкова повече се размиват границите между вътрешният ни живот е необятното.

          Да изживееш една любов, означава да опознаеш и да се докоснеш до най-нежните струни на своето съкровено пространство, отваряйки дълбините на съществото си към един свят, в който хармонията царува. Тогава веднага разбираме, че любовта се преселва в един нов свят. Тя започва да общува с един любовно сътворен език, долавя духа на нещата, надскача каноните, взривява клишетата, разчупва мъдростите, открива дълбоката тишина, която се крие зад думите. Подобно на фугата, когато една тема започва да прелива в друга тоналност, да се трансформира в други гласове, докато се влее в безкрайността. Любовта си създава свое щастие, независимо от драмата на света. Тя напуска очертанията му и се заселва в свой душевен пейзаж, където лесно проектира мечтите си. Влюбените не са от този свят. Те само са го прекосили, за да се срещнат. После, най-естественото нещо на света е, да напуснат застоялият му и неподвижен въздух, и да се качат на влака за  едно бъдеще, което вече почти докосват. Те са благодарни на съдбата, че са се срещнали. Благодарни на звездите, проявили чрез своята констелация космически знак към съкровените значения и предопределили душевното общение на двама души родени един за друг.

         Но ако проследим като графика или като кардиограма тоналността на звуците на музикалната фуга, виждаме как те се издигат и докосват безкрая, а после се снишават близо до земното и материалното. Звуковият образ на любовта наподобява полифонията на фугата. Тя започва от една тема, която се разработва във всички възможни хармонични и ритмични вариации, влагани ту в един, ту в друг глас, а после се завръща обратно около оста си. Издига се до красиво-тайнственото, непристъпното, изплъзващо се и божественото, после сякаш слиза, за да ни напомни за земното, преходното и обреченото. Гравитацията на материалното, ежедневното и необходимото, постоянно къса пера от крилете на духовното. Природата на човека е толкова сложна, объркана и неустойчива, че надмогването над елементарната зависимост от материалното, все повече снишава полета на духа и превръща пътешественика в корабокрушенец. Човек се оказва потиснат, а понякога и смазан от сложното преплитане на необходимостите наложени от ежедневието, което постоянно нанася удари на личността като свободен дух. Той постоянно става жертва на частичните си състояния, жертва на своите прикривани, потискани, сподавяни копнежи, които не намират своето автентично проявление в живота му. Живее затиснат от собствените си видения, желания и блянове, без да успее да ги свърже с една обективна реалност, която не може да прескочи. Тогава в човешката душа границата между действителността и бляна става все по непристъпна, думите стават трагично безсмислени, времето разчупва полета към безкрайното, разчупва веригата на мислите и чувствата… Човешкото същество постоянно си изгражда илюзии и митологии за един красив, изпълнен със смисъл живот, а после последователно ги руши и възобновява страха си, сблъсквайки се с необоснованите си очаквания. Превръща се в пътешественик, който неуморно пътува по спиралата на копнежа към едни облени в светлина и благоухание брегове, докато пристигне на острова на собствената си самота и прозрения. До тези брегове ни завежда раздялата.

      Тя се случва, когато крилете са уморени, в усилията си да се издигнат над обективната действителност, и вече не могат да ни задържат в пространствата на светлината и радостта, когато не откриваме вечността в мига и вече не виждаме Бога в лицето на любимия. Установеното и вечно променящото се, не са в противоречие. Красотата и истината не могат да се формулират със символите на делника. Откривайки вдъхновяващи хоризонти ние сякаш не допускаме, че пътищата до тях минават през отчаянието, през застоялите блатни води на безразличието и плоското еднообразие на егоизма. Леността на ежедневната близост започва да губи погледа си за красотата. Тя се превръща в смътни образи,  едно въображение разпаднало се в реалността. Хората, които в миналото са смятали, че са се докоснали до една велика тайна, сега носят на плещите си товара, на една не толкова велика истина. Емоционалния корабокрушенец прилича на човек, който дълги години е живял в състояние на дълбоко пиянство, поради което не е имал будното съзнание да взема правилните решения. Почувствал се за миг съзнателен, той отново се качва на разбития кораб на досегашния си живот и отново се опитва да бъде кормчия. Любовта си има своите небеса, своите жертви и мъченици. Своите олтари. От сивата тъкан на ежедневието поникват ластарите на меланхолията, безмълвието на гаснещата надежда, причинени от подтици, жестове и реакции родени от самото естество на живота. До вчерашната обща истина за света и нещата се разпада на  две отделни истини. Започвайки все по-силно и по-безкомпромисно да се идентифицираме със собствената си истина, ние сме дали първия акорд на раздялата. Тя започва с вихрови и неконтролируеми постъпки, с гневни думи, жестове и реакции, под които тече тъмната магма на стари разочарования и обиди. Взаимоотношенията се превръщат в битка, в която воюващите отново проследяват топографията на миналите общи преживявания, банализират ги, отнемат енергията им, оспорват красотата им. Изведнъж се оказва, че дори тогава, когато всичко е било хармонично, из под видимата част на айсберга са се наслагвали болезнени преживявания – почти неопределени, неуловими и прикривани, заради наивната надежда, че другият ще се промени. На масата са сложени отминали събития, отдавна отшумели думи и привидно зараснали рани. Изваждат се от небитието цели диалози от миналото и техните сенки ни връхлитат като ята черни птици, от които сякаш няма спасение. И всичко се намира тук и сега. Нищо не е забравено, отшумяло в миналото. За нищо няма давност. Ние се намираме в онова психологическо време на Хокинг, когато миналото е винаги тук, ние сме приковани към него и всичките ни опити за бягство се оказват безуспешни. Нищо не е останало от мекотата, нежността и тихата обич, всичко е застинало в остро противоречие, в отрицание, изолация, гордост и безнадеждна болка.

     Пропуснали сме да шлифоваме своите преживявания и взаимоотношения, така както се шлифова диамантът – в неговия собствен прах. Някаква нереалност се прокрадва в реалността на спомените, които се разполагат на границата между действително преживяното и сегашното ни състояние. Самовнушението, че  сме живели непълноценно в изминалите отношения постоянно черпи енергия от болезнения драматизъм на чувството, което изпитваме в момента. Подобно на музикалната фуга на любовта, раздялата започва да изгражда нови гласове и образи към вече подхваната тема, до степен, да обезсмисли и обезцени красотата на отминали преживявания. Любовта носи в себе си онази сингулярност, която в началото разширява Вселената, а после я свива до една единствена точка, от която сякаш нищо не е започвало. Думите след раздялата имат за цел да доунищожат всичко онова, което все още мърда в стъклената къща на старите взаимоотношения. Това са думи убийци, думи изстреляни като от тетива, парещо жълти, черни и болезнени, които овъгляват пътеките, по които бихме могли да се върнем към любимия човек. Те имат свойствата на бумеранга – веднъж изстреляни към другия  те неумолимо се връщат към нас, за да ни подсетят, че истините не са някакво наше закономерно достояние, и че те никога няма да ни спасят от самотата…

        Истината и нейните всевъзможни форми често имитират съществуването, защото нашата представа за нея се ражда сред хаоса от думи и импулси, раздробени някъде между делничното и възвишеното. Според Сведенборг дори и ангелите се променят, защото прелестите на небесния живот биха загубили постепенно сила, ако им  се радват винаги пълноценно, и защото ангелите, както и хората, обичат себе си, а този който обича себе си, претърпява промени в състоянието си и прибавя, че и ангелите стават понякога много тъжни. Въобще, може ли една душа да се радва на вечната благодат, без да загуби своята индивидуалност, без да изгуби изцяло себе си… Защото дори и благодатта може да се превърне в проза, тъй като и тя не може постоянно да пулсира и  искри като съзвездие в душите ни, при необозримата цветова гама на живота.

          Затова и раздялата в самото си начало, при цялото си болезнено изживяване, чрез цялата си партитура от викове, заклинания  и остри като кинжали словесни попадения, носи в себе си една скрита надежда за свобода. Предчувствието, че вече можем да се установим в собственото си автентично съществуване, че можем да се измъкнем от лабиринта на мъчителните стари отношения, сякаш ни дава още повече сили да бъдем категорични в оценките на миналото. Но отричането на една стара, вече отминала реалност не ни прави свободни. Разделяйки се с човека, когото някога сме обичали, ние няма да постигнем нито своята свобода, нито своята благодат. Просто ние се завръщаме отново в своята нищета, свързана с дълбината на живота и смъртта. Любовта е притъпявала този страх, спасявала ни е от безликата стихия на времето, давала ни е образ, динамика, усещане за смисъл…

        Искрата е зародишът на огъня, тя е сърцевината на човешката любов. Пламъкът е нейна рожба. Той  очертава, осветява и стопля света и поражда желанието за живот. Пепелта дори не е негова сянка или посивяло очертание, тя се превръща в безлична сива прах разнесена от първия утринен вятър в зеещата празнота на отминалото време. Раздялата ни изпраща в тази празнота, там където нещата продължават да съществуват, но вече без никакво отношение към нас. Разпиляваме се като пепелта, чувстваме се безкрайно и безвъзвратно загубени, не само в себе си, но и в необятността на времето.

        Раздялата е някакъв вид умиране. Човек остава сам с цялата си голота, пред една пустинна празнота, пред едно страшно отсъствие. Душата му е като кораб, чийто екипаж е мъртъв. Пред него няма хоризонти, няма морета нито пристанища… Отчаянието си има свои истини, които стоят по-високо от доводите на разума. Ако в душата ти е пустиня, защо ти е тази свобода. Свободата има смисъл само за този, който се е устремил нанякъде… Болката и отчаянието нямат посоки, овъглената и обезсърчена душа не е пътешественик – тя има сили да се завръща единствено към болката. Светът на отчаянието е херметичен, той живее в свое вътрешно пространство и отрича реалностите на външния свят. Той не вижда, че навън съществува едно нежно синьо небе, едно дърво полудяло от птици и хора, умиращи от самота…

          Една пианистка изцяло отдадена  на своето свирене, един ден открила връзката между науката и музиката. Забелязала, че чрез математическото понятие фрактал, се обозначават фигури развиващи се в пространството. Една фигура или фрагмент, се движи, променя големината формата и цвета си, докато в един момент е същата, но не съвсем. Изпълнявайки Баховата фуга, тя усетила как и при нея една тема се развива, преминава и прелива в различни тоналности и гласове, и уж се отдалечава и извисява почти до безкрайното, но винаги обикаля първоначалния мотив. Това прави човек преживявайки раздялата. Той уж се отдалечава от нея, предприема нови действия, напуска мястото на раздялата, пътува, посещава други континенти, но продължава да носи дълбоко в себе си онази натрапчива празнота, която прави всички неща да изглеждат безсмислени и безлични.

Има два вида хора: едни които умеят да се погаждат с живота и други, които не са способни на това. Така е и с любовта. Да обичаш един човек, означава да знаеш, как да бъдеш с него. Усилията да намериш тази хармония, не идват от някакви умения или сръчности, нито от плоските и безжизнени обяснения в любов. Думите за любов, които се реят и завихрят в пространството само и само да получат плътност и да се зазидат в отношенията, винаги остават безжизнени и безполезни. Само тихият и смирен дух може да бъде обладан от проникновеността, може да се докосне до дълбоката същност на нещата. Неспокойният дух е като детско хвърчило, той постоянно променя посоката си според вятъра и външните обстоятелства, ставайки изцяло зависим от тях. При цялата красота на полета му, хвърчилото е неустойчиво и всеки насрещен порив на вятъра е способен да го прекърши. Спокойният и смирен дух е като онези големи и достолепни птици, които без крясъци и в състояние на дълбока вътрешна тишина се издигат на голяма височина, долавят посоката на въздушните течения, стават част от тях, и нищо не е в състояние да прекърши полетът  им. Погледът им обхваща целия пейзаж чак до хоризонта, а когато решат да кацнат на някоя скала, те правят големи, бавни кръгове около мястото и после със забавени, меки и премерени движения на крилете се спускат с бижутерска точност до точката, до която искат да стигнат.

          Когато постоянно се люшкаш в тясното пространство на характера си, когато се въртиш около егото си с неговото късогледство и ограниченост, която ти пречи да оцениш другия човек, самия ти се смаляваш и избледняваш в очите му, без дори да забележиш. Всички пристъпи на превъзходство и гордост, които с увереност те карат да си мислиш, че истината най-после възтържествува, директно те изпращат към дъното, където всъщност вече си, без да го знаеш… Пътищата на гордостта са пътища за никъде, те затварят живота ти като мида, от която никога няма да се появи бисер…

            Сред безумните търсачи и притежатели на истината в човешките отношения има много самотници. Те са доказали истината на човека когото са обичали, но са загубили самия човек… Но често става така, че в потока на времето те губят увереност в собствената си истина, която някога са открили  непосредствено и спонтанно, и някъде в най-съкровената си същност започват да си изграждат нова оценка за нещата. За съжаление, единственият начин да оцениш нещо или някого е, когато го изгубиш безвъзвратно. Често хората след раздялата приличат на мумиите на великите хора, поставени в мавзолеите – грижливо балсамирани, напомпани с парафин, с лица покрити с руж и помада, те изглеждат почти като живи. На практика те не участват още в живота, все още играят в пиесата на старите взаимоотношения, водят вътрешни диалози, които се мятат между плебейското озлобление и нежната меланхолия. Продължават да търсят някаква отвлечена, неясна почти бутафорна справедливост, все още се вглеждат в някаква своя втвърдена, субективно лакирана истина, в която си вярват, и която ги превръща в жертви. Приличат на пленник, влачещ оковите, които сам си е поставил  и вървящ към заледената тундра на своята самота и отхвърленост. Колко дълго можем да влачим собствената си нищета, скука и безпосочност, оправдавайки се с краха на едни провалени  отношения. Човекът, който ни е причинявал страдания е захлопнал вратата, стъпките му са отшумели по стълбите, той е изчезнал, от него няма и следа… Часовете след него се уталожват, бавно и покорно, разстилат се в нощта, до като дойде едно утро, в което трябва да открием собствения си контекст да живеем.

         В най-интимните връзки ние търсим убежище, крепост и съзаклятничество. Но когато вече сме извън крепостта, започва да ни връхлита страха, защото старите обусловени отношения превръщат свободата в непозната територия. Навлизаме в нов пейзаж, без компас за собствения си потенциал, тъй като преди са масажирали егото ни, създали са ни една представа за себе си, която трябва да проверим при нови условия. Трябва да преоткрием нашето съществуване в пространството, да слезем от камбанарията на старата връзка, да станем отворени, дълбоки и осъзнати до степен, да изненадаме самите себе си. Свободата е място за себеоткриване, а не територия, в която постоянно да предъвкваме миналото и упрекваме някого, който отдавна е напуснал галактиката на нашите отношения. Да упрекваме единствено другите за провалената си близост, означава да се опитваме да заобиколим на пръсти болката и така оставаме в нейния мрак, без да дочакаме изгрева. За да напуснеш болезнения мрак на една отминала интимност, трябва да се издигнеш над самата нея, да напуснеш линейното мислене и да се разгърнеш в едно друго пространство-време, което не е отрицание на миналото, а просто преоткриване на настоящето. Не че болката от раздялата не е реална, не че постъпките ни, думите ни са били винаги безгрешни и безукорни. Но както и във физиката, светът на видимите неща никога  не е само на едно ниво на действителността. Светът на интимността също съществува на различни нива на реалността, и зависи от сложната партитура на нашата субективност и духовни сетива. Трябва да се признае, че най-дълбоката любов, чиято крайна граница е единствено смъртта се случва рядко, а там където тя се случва, се дължи на почти мистичната кохерентност на вътрешните светове на двамата партньори. Само тези отношения са многоизмерни и безгранични, защото такива хора са изоставили вярванията и постоянно, по един креативен начин откриват все нови и нови галактики на собствената си интимност. Всички интимни отношения извън тези, преминават през драматични тоналности, късат струни от спотаения ни копнеж да бъдем обичани, значими, да  стигнем до краен предел в изживяването на любовта, която е единственото оправдание да бъдем на тази земя.

         Движенията на затварянето и отварянето за болката са толкова многобройни, тъй често обратими, че ако следваме лабиринтите на душевните си състояния, не може да не открием, че съзнанието ни разполага болките в пространството на нашето битие точно тогава, когато затворим това пространство в полето на нашите очаквания. Ние сами изграждаме тези очаквания, напластяваме около тях мимолетните усещания на евтината романтика, която никога не е в състояние да подмени живота. Докато не обърнем перспективата и спрем да се зазиждаме в болезненото изживяване на миналото, ние не само няма да се помирим с него, но ще продължаваме да прибавяме нови гласове и тоналности към музикалната фуга на раздялата.

      Понякога си мисля, че точно когато загубим духовното си вътрешно равновесие, се появява една почти недоловима възможност да разширим съзнанието си. Не да осъждаме и отричаме миналото, а да го видим в една различна перспектива. Чрез нея можем да открием хармония дори и в човешката неустойчивост, във вечната несигурност на едно неопределено пространство пред нас, в което стойностите постоянно ще се сменят. Сливането на съкровеното и несигурното могат да ни заведат до вътрешната тишина и смирението. Може би само в тази тишина можем да доловим приглушените стъпки на любовта.

        Но не любовта като предварително начертан път. А любовта разбрана като контекст, разбрана като състояние на духа, където различните светове на другите, различните нива на осъзнаване на реалността образуват едно единствено, свещено цяло.

        Може би тогава токата и фуга на нашия мъничък във времето живот, започнал от една малка тема, постепенно ще се докосне до всички възможни тоналности и гласове на съществуването, ще ни помогне да се докоснем до безкрайността.

       Остава ни да се надяваме, че именно там в безкрайността изранените ни души ще съществуват единствено в контекста на любовта. Онази осъзната любов, от която връщане назад няма.

        Защото е трудно да продължиш да си играеш със светулки, след като веднъж вече си  видял слънцето.

Петър АНГЕЛОВ - ДАРЕВ