Пиша стихове, дори не знам дали имат художествена стойност, но продължавам да ги пиша, защото така виждам душата си на хартия. Спомням си, че в първи курс в университета чичо ми подари едни тефтер да си записвам лекциите. Но аз лекциите си ги имах напечатени и целия го издрасках в рими.
         Отнесох се... В стаята влезе бяла пеперуда... да бях като нея, да полетя, да ме понесе вятърът, да бъда тъй свободна. Свободна от всякакви страсти, чувства. Но не съм, аз съм човек, велик в мечтите си и дребнав в ежедневието.
            Дразнят ме намръщените хора, а защо им се сърдя, като животът ни прилича на този на Сизиф. Бутаме, бутаме камъка и тъкмо да стигнем върха, той пак се търкулва на дъното.
           Всеки си има тайни. Защо аз не запазих поне една за себе си? В моя живот всичко е публично. Разголила съм душата си в стихове, есета...
           И тая моя детска любов. В кой век живея? Тук отдавна няма рицари, а и аз няма да съм дама на ничие сърце. Мечтаех аз за една такава вечна и изпепеляваща любов и мечтата ми се сбъдна. Така ме изпепели, че още събирам пепелта на тленните си останки. Но не беше вечна.
               Нали знаете, нещата просто се случват.
            Казаха ми, че времето лекува. Любовта болест ли е? На мен не ми минава, явно съм по-тежък случай, симптомите при мен сигурно не са като по учебник. Много мои близки изследваха чувствата ми и предлагаха различни варианти за лечение. Някои от тях доста смели. Като се сетя, и прихвам да се смея. Но явно съм загубила надежда и отказвам да се лекувам. 
         Времето минава, аз ставам все по-зле. Все така силно обичам, сънувам, рисувам, пиша... Егати и любовта, несподелена, дето изживях. Какво ли съм се вторачила в този човек? Пък малко настрани да погледна, може там да ме чака някой "амиго". Чака ме, но за няколко часа, а аз така не искам. Аз съм романтичка, последната от своя вид. Дали пък няма да ме впишат в "Червената Книга". Не, по-добре, не! Ще ме сложат после в някой резерват за отглеждане и ще ме показват на туристите, а туристи - колкото искаш.
            Цял живот нещо пиша, като видя бял лист, и не се удържам. Имам специална връзка с формат А4. И не ми стига сама да се чета, а и аудитория си търся.
        Нищо не е както трябва. Имах други планове. А нямам изобщо сили да започна отначало. Не знам къде е началото на този конец, дето се е омотал около мене и ме души... години вече.
            Имам дете, харесвам си работата, имам  няколко верни приятели, родители, които ме подкрепят, ще се появят  "надъхани гларуси" и те "готови да ме подкрепят", какво искам повече от тоя живот. Любов? И то пък старата? Не ме ли е срам? Тя, феята с желанията, да не работи за мен, та хоп - с вълшебната пръчица - ето ти твоята любов.
           Не съм от героините на "Дисни",  да е хубав краят на моята приказка. Ще тегля още, ще се мъча. Аз съм Сизиф, но не от митологията, а от България. Романтичните и поетичните тук не живеят добре. Иска се бистър ум, а не чувства; иска се да скочиш и да сграбчиш живота си, а не да мечтаеш. Дали пък да не изгоря някои спомени, някои стари стихове, да поразчистя оня шкаф, където съм погребала душата си?
           Гледам през прозореца красивите слънчогледи. Обичам окосеното поле, тази златна пелерина, с която ме обгръща. Обичам земята, вятъра, безбрежната шир. Трябва да си намеря работа, свързана със земеделието. Може да започна да изкупувам земи. Не, твърде смело е за мен, а и тези фондове отдавна ги източиха. Обичам и децата, може да си отворя частна занималня, така поне ще се зареждам с положителна енергия.
              Ама и аз с тази моя страст към разследващата журналистика. Бих могла да направя кариера в ДАНС или държавна сигурност навремето. Защо ми трябваше да правя "research" на личния си живот. С истината не се живее по-лесно. Исках отговори, а откакто ги получих, не съм спряла да си задавам въпроси.
          Не обичам да ме амбицират, по- добре ми е да съм тиха и отнесена в чувствата си, иначе постигам едни резултати, а аз не обичам да съм в медийното внимание.
              Животът ми се е превърнал в сериал, но не участвам в главната роля. Не съм сигурна, че дубльорът ми не ме е изместил вече и то не поради липсата ми на талант, а защото се бавя в гримьорната, докато реша точно коя маска да си сложа. Маски - глупости. Всичките съм ги свалила, аз съм си хубава и без грим. Не съм анонимна, аз и този път разсъблякох същността си.
               Приемете, че това не е историята на моя живот, а художествена измислица.
               Време е да започна да живея като възрастен, твърде дълго бях дете.