Пиша стихове, дори не знам дали имат художествена стойност, но продължавам да ги пиша, защото така виждам душата си на хартия. Спомням си, че в първи курс в университета чичо ми подари едни тефтер да си записвам лекциите. Но аз лекциите си ги имах напечатени и целия го издрасках в рими.
Отнесох се... В стаята влезе бяла пеперуда... да бях като нея, да полетя, да ме понесе вятърът, да бъда тъй свободна. Свободна от всякакви страсти, чувства. Но не съм, аз съм човек, велик в мечтите си и дребнав в ежедневието.
Дразнят ме намръщените хора, а защо им се сърдя, като животът ни прилича на този на Сизиф. Бутаме, бутаме камъка и тъкмо да стигнем върха, той пак се търкулва на дъното.
Всеки си има тайни. Защо аз не запазих поне една за себе си? В моя живот всичко е публично. Разголила съм душата си в стихове, есета...
И тая моя детска любов. В кой век живея? Тук отдавна няма рицари, а и аз няма да съм дама на ничие сърце. Мечтаех аз за една такава вечна и изпепеляваща любов и мечтата ми се сбъдн ...