на... има ли нужда от посвещение?!

Ето я. Вън играят деца. В далечината се вижда планина, срещу планината - блок, след него още един, и... Улица или, по-точно - булевард. Всъщност, не. Не е булевард. Абе, нещо от тоя род. Аз си вървя по тази улица-булевард, а в далечината се виждат наниз от казарми. Времето е неопределено. Ходя си и не мога да разбера, дъжд ли вали или слънце пече. А може би и толкова ме интересува. Сезонът би трябвало да е пролет, ранна пролет - краят на март е. Но и това са излишни подробности за претовареното ми от глупости съзнание. И, ето, картините пред очите ми отново избеляват и аз пак съм сред заводите, в индустриалната зона. Или, всъщност, май просто ми се иска да съм там. Но, не. Символичното значение на тези заводи не е такова, каквото вие го познавате от творчеството на Вапцаров, да речем. Тези заводи са символ на грозната красота. Миризмата на асфалт, която се носи около тях, ме връща назад, някъде в небитието.

            Саждите, купищата комини, изригванията на пушека от тях, ме вдъхновяват. Роден сред красота, израснал сред красота и тичал по поляни и гори, аз имам нужда от красива грозотия. Или от грозна красота. Наричайте го както си искате. Но и тук, сред райската грозота, сред множеството метални конструкции, тръби, комини, изоставени от социалистическо време ръждясващи багери и други подобни, аз не мога да избягам от лъскавостта на реалния свят. В далечината, по улицата, не - по булеварда, абе, както и да е, виждам познат черен джип. Сигурно има хиляди такива. Пак са старите познайници на целия град - сутеньорите. Къде ли отиват? Може би към някоя гимназия да си вземат група ученички. Или пък към някое кафене да зарибяват 14-15-годишни момиченца, като ги черпят с безалкохолно или водка, джин и там каквото си поискат. Видът на джипа им ме кара да се замисля. Мисля си за старата си късметлийска алейка в градската градина, която си бях нарочил да ми осмисля живота през миналото лято. Сега в нея се друсаха наркомани. Не, че и преди не се друсаха. Те не са спирали - аз просто не бях забелязал какво правят, а може би и просто не бях обръщал внимание. Какъв ли щеше да бъде смисълът на живота ми сега? Може би това, за което си бях мислил от две години насам. Щеше ми се и още ми се ще да се кача на моста, където минава ж.п. линията и да разгледам този "пушечен заводски" свят оттам. Да видя сградите и огромните комини на всички тези полуфункциониращи или нефункциониращи "индустриални боклуци". И тогава да дойде влакът. Да дойде, а аз да бъда на косъм от смъртта. И именно тогава, минавайки покрай мен, без да ме засегне, Смъртта да даде онзи приятен, осмислящ привкус на живота ми. Влакът ще се размине на сантиметри от моите пети, а аз ще бъде с гръб към него. Ех, мечти! Мечтая и вървя. И докато вървя, си мисля, че не коря нито проститутките, нито наркоманите. Това, все пак, си е техният избор, продиктуван от техните критерии за добро и зло. И така, докато аз си мисля и аз правя своя "личен избор" и вадя от джоба си едно шишенце с 43-градусова перфектна домашна ракия. Сгъвам недоизядения пакет чипс (нали ги знаете - от онези, големите пакети) и го хвърлям в реката (какъв "природозащитник" съм, нали?), а после го гледам как се изсипва малко по малко и се носи по течението. Или пък го давам на някое малко циганче, минаващо наблизо и му казвам: "На, пукай!" Разбира се, не му давам от ракията. Как ще му дам от тази върховна алкохолна ценност! Всъщност, ‘що да не му дам малко? Доближавам гърлото на шишето до малката му мръсна устичка и казвам: "Пий там да си осмислиш живота!" И после продължавам надолу, отпивайки си на едри глътки от този еликсир на моята душа. Наоколо отново се простират комините. Внезапно стигам до изоставен паркинг, над който има желязна конструкция, предназначена да пази автомобилите от дъжд, слънце и т.н. Влизам под покрива на този интересен железен навес и стъпвам до един  от множеството железни пръти, които го придържат. Ръжда е оцветила в тъмножълто асфалта около него. После, противно на очакванията ми, аз разбирам какво е времето. Вали дъжд. Но наоколо няма облаци. Дъждът вали сякаш от слънцето, но е студен а не горещ. Железният стълб до мен се мокри и ръждата от него полепва по обувките ми и ме кара да се чувствам щастлив, сякаш съм в плен едновременно на алкохола, и на прекрасната грозотия. Всъщност, аз наистина съм в плен на алкохола. Как си мечтая само, някъде там, в бъдещето, критиката да ме обяви за добър белетрист-пияндурник! Колко забавно би било! А тяхната критическа оценка да е провокирана от проявленията на литературния ми герой, определен като "епик-алкохолик".

* * *