Има, има нещо по-вълшебно от приказките, от феите, от любовта. Има нещо, което те изпълва и възражда, което пречиства всяко дихание. Има нещо, което очакваш повече от неродената си рожба и бленуваш повече от идващия любим. Има нещо, което докосва вълшебно сетивата и душата прелива...

Има нещо и това е дъждът. Есеният дъжд.

Обожавам вятъра,  идващ мигове преди него. Гонещ с нежност топлината, възкресяващ свежестта, изпълващ с желание да полетиш, даряващ усещането за пълна и непоколебима свобода. Той е прелюдията към пълното отдаване на искреността. Той е като любовната игра на двама влюбени, докосващи загадъчно телата си. Той е насладата, която само полъхва от това, което предстои.  Допирът по кожата е като тръпнещата длан на любимия... хладна от желание, събрало кръвта му нейде другаде; нежна в стремежа да  бъде себе си отдаден изцяло; търсещ , изучаващ, намиращ... най-фините сетива у мен. И всеки следващ порив е по-силен, по-всеобхващащ, по-желаещ близост. Каращ косите ми да отвържат сатенената си панделка и да го прегръщат; очите ми да се притворят от ненужност, пред изпълнеността на дълбоките сетива...

Потръпвам... цялата в очакване...

Те бавно политат към мен... търсещи всичко, за което им е разказал вятърът. Нетърпеливи да ме имат по начина, който той е създал, да усетят това, което той не може да опише. Те ме докосват... разливат се по мен, като целувки на любимия. И колкото са повече, по жадна ставам аз за тях. Разсъбличат с докосването си дрехите ми една подир една и достигат до тръпнещата ми голота. Усещам всяка, кожата ми настръхва, а сърцето тупти в ритъм с тях. Всяка следваща носи в себе ново усещане. Те целуват без остатък  тръпнещите  частици от мен. Те ме имат, както аз тях. Слети в едно. Принадлежащи си.

Така може да ме има само той... единствен. Чувам го. Докосва целия ми свят... все повече попива по мен, все повече ме изпълва. Идва небесен... безкрай е той. Променя света, възражда и притежава. И аз съм негова, вече съм негова.  Знае го...  знае как ще дочувам музиката му в съня си, в мечтите си. Как ще тръпна от спомена и очакването за допира му. Как ще го бленувам до безумие...

Изпълнил ме, дарил ме с всичко жадувано, той става кротък и лек, променя се, докосва с длани  нежни страните ми и полека се отдалечава. Доде отново се върна на земята, след полет в усещанията си. Той си тръгва, за да остави жажда у мен.

През мигли поглеждам...

Докосва и последните сетива в мен... оставил е послания за тях навсякъде. А на небето нарисувал е път от разноцветни усещания, за да се върне отново...