Чувал съм да казват, че вселената е крайно безкрайна. Това не го разбирам. Други твърдят, че е само безкрайна. И това не го схващам. Тази моя несхватливост вероятно оправдава афоризма на Айнщайн, че само вселената и човешката глупост са безкрайни, като за вселената не е сигурно. Свикнали сме да мислим, че всяко нещо с начало има край. Знаем, че ще умрем и скришом се надяваме, че това няма да е краят на нашия живот. Но рядко си задаваме въпроса дали раждането ни изобщо е било начало. Безкрайното едва ли има начало, защото иначе нещата не се връзват. Ако изобщо трябва да се връзват.
Почти бях убеден, че обществото ни не може да излезе от омагьосания кръг на самоунищожението; властта през последните десетина и нещо години се научи така успешно за мимикира, че вече се слива с околната среда на доброто и не можеш лесно да различиш алчността на корупцията и стръвнишката хищност на злоупотребите от мазната, почти бащинска всеотдайност на управляващите, отекваща в медиите им, вълчата им загриженост за просперитета на нацията, на паството, на всеки отделен човек и овца. И тогава преставаш да си задаваш неудобни въпроси, на които все не можеш да намериш отговор – не се питаш докога ще я караме така, докога ще обедняваме, докога ще сме все на опашката, докога ще е тази несигурност, докога ще чакаме... Чакането се превърна в житейска поза на мъртъв дух. Нека мине тази година, този сезон, тази епидемия, тази криза... Все има нещо, което да отмине, за да дойде след него по-различното; и дай боже – по-хубавото.
А то не идва. Цели човешки съдби и животи оттичат в канала на безвремието, докато са чакали промяна. Сякаш с навършването на пълнолетие човек пуска фиш от тотото в будката на властта и докато е жив, все се надява да удари шестицата, съзнавайки, че не е възможно тя да се падне на всеки участник в тази безсмислена лотария на щастието. Допускам, че това е някаква шизофренна форма на необходимо безумие, без което физическото оцеляване ще е още по-трудно.
И ето че като че ли нещо започва да става. Размърда се политическата почва, жабите с власт, променили цвета си и приличащи на столетни достолепни дънери, се стреснаха, видя се, че не могат нищо друго освен да квакат, че са превърнали в блато цялата държава и че ще бранят това блато до последно, защото без него ще са нищо, ще са просто... безопашати земноводни, лишени от място, където да хвърлят хайвер. Ще отстояват достиженията на своята мимикрия – прословутото 112-място по свобода на словото, корупцията, кражбите, зловонието на рекета, усещането за социална безпомощност, липсата на върховенство на правото, откровеното унижение на пенсионерите, наглата гордост да заплащаш човешкия труд най-зле в обединена Европа и да пробутваш електричеството на същите тези бедняци на най-високата цена в стария континент. Но те не виждат или не могат да видят нито едно от тези изброени неща. Живеят в разкоша на фиктивността си, на алтернативната, измислена реалност, в оня свят на дявола, за който пише Смирненски в „Приказка за стълбата“. Живеят в лебедовата локва на бащата циганин: нали помните „Свирепо настроение“ на Радичков? Ето цитат от „Лебеди мои“: „Един циганин имаше няколко циганчета. Те бяха черни като дявола и мръсни като дявола. Веднъж циганчетата се втурнаха в една локва, почнаха да си играят и да се плакнат в нея и станаха по-черни от дявола и по-мръсни от дявола. Излезе старият циганин пред катуна, видя черните и мръсни деца в локвата и възкликна от умиление: „Лебеди мои!“ Тази красива бяла приказка е много показателна – разкрива, че всяка мръсотия може да е по-чиста от сълза, когато на нея се гледа доброжелателно и се чувства, приласкава сърдечно. По-общо казано, за мръсника вероятно мръсотията е просто оцапан лебед, но в никакъв случай черен дявол. Защото нечистотията е част от него, продължение негово, смисъл, олицетворение на хигиената е, иначе казано.
Разлюля се народа – същият, който уж беше дълбоко упоен под наркозата на участта си, приемана като неизбежна и тежка съдба. И само това беше достатъчно, за да разтърси земята под глинените крака на ослепялата власт; едно след друго започнаха да рухват илюзии, измамни добрини, фалшиви приятелства, скалъпено изгодни партньорства и успешни сделки. Ракетата на надеждата преодоля гравитацията на страха и полетя нависоко, трудно ще е вече някой да й отнеме свободата и устрема – досущ като в разказа на Рей Бредбъри „Краят на началото“. Героите на Бредбъри в този разказ – мъж и жена, които изпращат сина си в Космоса и наблюдават полета на кораба му сред жаравата на смрачаващото се небе в градинката пред къщата си, вярват, че това ще е завинаги, че никоя гравитация няма да попречи на човечеството да стигне до звездите, независимо дали те са крайно или безкрайно далече. И аз иска да вярвам в това.
Разлюля се ненужно – пак го предоха. Оразованите хора от чужбина предават най-добре: за тях България не значи нищо друго, освен дестинация. Идват със студентски раници, тръгват си с дипломатически куфарчета. И не оставят нищо – преминават през родината си като из картофена нива, засадена с мързела на слабоумието. Това се случи през 2001, случи се и през 2021 година. Не вярвам на българи, които не живеят в България. Те не я познават.
И още един цитат, ако позволите. След победата на фелдмаршал Монтгомъри при Аламейн в Северна Африка през октомври 1942 година Уинстън Чърчил приветства промяната в хода на Втората световна война с думите: „Това не е краят. Това дори не е началото на края. Но може би е краят на началото.“ Не е никак малко. Ако вселената на щастието, на справедливостта и достойния живот има начало, нека това бъде неговият край.
Кое това? Какъв край? Кога? А?
Една война винаги свършва. Животът – и той, задължително. Въпросът е за смисъла в малкия прорез, процепа между живота и смъртта. Там някъде е просветлението. Краят на началото за едни. Краят на краищата – за други.
За енергетиците е просто светлина. Мракът е скъсана жица.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados