Днес не е ден за вдъхновение, дори не чувствам онзи особен импулс да седна, за да напиша нещо за себе си. Днес искам да го направя заради другите - онези, които вече нямат „право на глас".

  Съпреживяването на чуждата мъка носи нерадост за всеки, дръзнал да си помисли, че може да я преодолее, макар да ни е добре известно, че в болката, както и в смъртта човек е сам. А тя - смъртта - винаги ни се струва нелепа и предотвратима. Но когато се случи ние немеем пред нейната сила... защото сме безпомощни.

  От малка си задавам въпроса: Кой решава за човешкия живот, кой дава и отнема, кой оценява и отсъжда чий живот заслужава да продължи и кой определя съдбата на всички онези, загубили близък човек? Мълчим... заради незнанието и страха си. Страх да признаем пред себе си, че нищо не зависи от нас самите, колкото и да се опитваме да въдворяваме ред... космос.Той е толкова крехък, че дори една невинна жертва може да го преобърне от успешен в безполезен. Редът е защитно приспособление на слабия- онзи, който съграждайки го знае, че ще настъпи хаос. Ред, който да ни предпази от злото... Но злото е тук, в душите. То никога не е било пред крепостните стени на добре изградения ни дворец. То като бурен е вкопчило здраво корените си в сърцата ни и не ни пуска, защото не иска. Представяте ли си - неговата воля за живот е по-силна от нашата - човешката!

  Недостойни сме за живота, ако нямаме сила и смелост да се освободим от злината в душите си и да призовем онази едва дишаща частица, която нашепва за любов, справедливост, честност, откритост. Звучи идеалистично, мечтателско... неосъществимо. Но вие пак не разбирате, нали? Та тук става дума за нас, за вас дори. Да, точно вие! Не съзнавате ли, че това е нашият свят и нашият живот, който с лека ръка позволяваме на различни, неценящи го люде да рушат, "хора", които никога не са го разбирали и не са били част от него, защото той има велика мисия- да гради, издига, осъществява себе си. Твърдите, че сте егоисти и индивидуалисти, но що за егоист би оставил труда си на произвола и решението на някой незаслужил. Как става така, че отдаваме живота си на свещена кауза и твърдим, че тя е делото, което ни изпълва и прави щастливи, когато я зарязваме и оставяме да прогние, докато не се саморазруши и не възкликнем: „Боже, това ли заслужих за труда, който положих!"

  Заслужаваме го... и повече сме заслужили, но колко, как и кога ще го получим пак онзи „кой" знае. Мъченици сме... заради греховете си и ще страдаме, докато не свърши действието на сънотворните и обезболяващите за да усетим и оковите по ръцете, и раните на гърдите и остротата на желязото, забучено в главите ни. Време е да усетим пулса на живота си и да го защитим от безкръвните натрапници. Настъпи моментът да осъзнаем кои сме и да тръгнем по собствения си път. И този момент е СЕГА!