Седя на ръба, пръстите ми се изплъзват, изпускам се. НЕ! Не трябваше това да е краят, не мога повярвам. Вярно е, че бях направила своите грешки, но нима не бяха просто човешки; е, явно не. Нощта се спуска, а аз си отивам. Не бързо, а стъпка по стъпка, много плавно, сякаш мога да объркам нещо. Това ли беше ЖИВОТЪТ?! Не е голяма работа, ако питате мен, и онази любов, за която сте чели в приказките... тя е точно толкова фалшива, колкото и вашата усмивка всеки ден. Усещам, че вече не се държа за нищо и падам, не виждам къде, твърде е тъмно пък и вече няма значение. Боже, колко планове имах само, колко много надежди и после изведнъж всичко пропадна. Да малко е късно да съжалявам, обаче на толкова много хора трябваше да се извиня преди да стане това. Поглеждам нагоре, виждам звездите и се провиквам "Съжалявам", не че някой ме чува, всички са погълнати от собственото си ежедневие. Виждате ли - и аз бях като тях и вероятно, ако не се беше случило това, още щях да съм. Ахх... можеше, трябваше, ...