Седя на ръба, пръстите ми се изплъзват, изпускам се. НЕ! Не трябваше това да е краят, не мога повярвам. Вярно е, че бях направила своите грешки, но нима не бяха просто човешки; е, явно не. Нощта се спуска, а аз си отивам. Не бързо, а стъпка по стъпка, много плавно, сякаш мога да объркам нещо. Това ли беше ЖИВОТЪТ?! Не е голяма работа, ако питате мен, и онази любов, за която сте чели в приказките... тя е точно толкова фалшива, колкото и вашата усмивка всеки ден. Усещам, че вече не се държа за нищо и падам, не виждам къде, твърде е тъмно пък и вече няма значение. Боже, колко планове имах само, колко много надежди и после изведнъж всичко пропадна. Да малко е късно да съжалявам, обаче на толкова много хора трябваше да се извиня преди да стане това. Поглеждам нагоре, виждам звездите и се провиквам "Съжалявам", не че някой ме чува, всички са погълнати от собственото си ежедневие. Виждате ли - и аз бях като тях и вероятно, ако не се беше случило това, още щях да съм. Ахх... можеше, трябваше, щеше, но не беше, нали?! Имаше и хубави моменти, обаче така и не разбрах къде е това безкрайно истинско приятелство, така и не разбрах къде е онова щастие, за което всички говорят, къде е онази истинска любов от сериалите? Ами явно ще си остане само на екрана, а това е наистина жалко, недей да залепваш пред екрана, недей да живееш чрез актьорите, живей за себе си. Ако се бях замислила за това по-рано, можех и аз да изживея някое от тези неща, но вече е късно. Отварям очи и всичко е светло, аз съм в моята стая, може би е втори шанс или просто сън, но едно е сигурно - никога вече няма да съм същата.