Разхождайки се, човек вижда природата – дърветата, цветята, храстите. Той вижда всяка красива сграда, всеки мост, всички произведения на изкуството, които ни заобикалят. Но той не вижда какво наистина се крие зад тях.  Не вижда хората около себе си и техните емоции.  В днешно време сме забравили да виждаме важното в живота. Търсим нещо красиво в материалния свят и не забелязваме, че най-красивите неща се крият в нас самите. Днес ние сме „слепи” за нещата, които наистина имат значение.

Човешкото същество е постигнало много, но сякаш вече го прави за сметка на човечността. В забързания ден ние не спираме, за да поздравим приятеля си, който не сме виждали от месеци, не се сещаме да позвъним на родителите си, просто за да ги чуем и да им покажем, че те също ни липсват. Единственото нещо, което е от значение, е прагматичното – да свършиш работата си за деня. А какво би било ако вместо да мислим за работа, пари и как ще протече животът ни, просто не спрем за минута и му се порадваме? Може би тогава бихме оценили какво наистина имаме и бихме осъзнали, че животът ни е даден, за да го живеем, а не да чакаме денят да мине.

Може би „слепотата”  ни се дължи на факта, че сме забравили да се наслаждаваме на хубавите моменти, защото сме твърде заети да мислим за това, което следва. Но никога не можем да сме сигурни какво следва или дали изобщо има нещо, което да чакаме. А по-красиво нещо от настоящето няма, защото никога не можем да си върнем чувствата, които сме имали в този един момент. Точно тези чувства, за които сме „слепи” и които не виждаме в душата на човека срещу себе си, когато той има най-голяма нужда от това.

„Слепотата” ни днес е нещото, което най-много ни пречи да се радваме на живота и да го направим пълноценен. Въпреки че се налага да бъдем прагматични, трябва да спираме от време на време и да оценяваме това, което е около нас. Нещото, което ще ни направи истински щастливи и добри, е да си отворим очите и да прогледнем.