Моята баба, по майчина линия, имаше най-хубавите очи, с цвят на грах, в зрялост, когато шушулката потъмнее и е готова за откъсване. Дядо, докато почина, не се раздели с бозинявите си потури, най-дълбоките, които някога съм виждала.
Двамата живееха в старата къща, в задния двор и това беше най-интересното място в детството ми. Полусрутена, тя е още там, поради което захапвам усещането за неотлъчното им присъствие, някъде тук.
Скръцват пантите на ниската врата и с открехването ù баба ми подава стар канделабър и в очите ми светва невидимото. Тя отваря стария сандък, изписан с цветя, слънце и пеперуди, в който държи ризата с червено петно, от първата си нощ, там са надиплени и други белоткани ризи. С такава дреха, в хладината на приземието, хлътват уморените пружини под зрелите им тела. Няма тук изтънчени неприличия, има разпасване на пояс и от дълбоките потури се надига сила - сила на мъж, годен и винаги готов за любене...
Чудех се защо дядо по никое време сядаше на пейката, скована от не ...