Всички сме имали своята първа крачка, първа дума и първа усмивка. Идваме от едно и също място - майчината утроба. И ако не като възрастни, би трябвало да сме равни поне като деца.
Повечето деца живеят нормално. Ходят на училище, имат приятели и притежават сигурността на бащиния дом. Те не се притесняват за утрото. Родителите им всяка вечер ги завиват и целуват за лека нощ. Тези малки "късметлии" знаят какво е да си обичан и си нямат и представа ,че докато сънуват цветни сънища, техни връстници умират от глад.
Има деца, които са сами в целия свят. Скитат боси и изтормозени по улиците. Те потягат малките си ръчички, молейки за помощ. Надяват се някой да им върне надеждата и радостта от детството. Тези деца искат да има някой, който да ги хване, когато падат и да е до тях, когато се страхуват. Това са толкова простички детски желания, но защо никой не иска да ги чуе? Защо вместо да играят на криеница, тези гаврошчета се скитат по трънливия път на живота и се чудят дали за тях ще има утре? ...