ЗАЛЕЗЪТ НА ПРАВОТО

Имах един преподавател в университета, лека му пръст, който настояваше, че правото има изпреварваща спрямо обществените отношения функция. Той смяташе, че правото не следва развитието на социалните явления, а напротив – предопределя ги, предизвиква и предугажда възникването им. Доста години следвах неговата философия, въпреки че поводът, който ни запозна, беше една моя разработка по социология на правото в студентски кръжок. За моя преподавател социологията и правото са присъдружни само когато функционират на различни плоскости, без непременно да вървят в една посока. Като два влака, които в дългия си път може да вървят успоредно в отделни участъци, но по отделни коловози и с различна крайна цел.

Правото е бременно с информация, казваше той, в него е закодирана историята на човечеството, както и обществените, частните, личните и строго индивидуални светоусещания и разбирания. То е повече от настояще или от минало, но съдържа разума на човека и само по себе си, без да бива предизвиквано от конкретни социални явления, кове съдба. Затова ако четеш правната норма правилно, ти се като геолог, който изследва скали – в тях ще откриеш различни пластове от различни епохи, за тебо скалата е като шедьовър, нарисуван от ръката на природата и времето; така и всяка юридическа разпоредба, родена преди хиляди години, всъщност е камък, хвърлен от миналото към бъдещето – информационен масив на времето и пространството.

Древните римски юристи са определили правото като изкуство на доброто и справедливостта. Днес  то е наука, научна дисциплина, то е закон или подзаконов нормативен акт, заповед, писмо, указание. То е регулативен и санкционен израз на държавната воля.

То обаче е безсмислено и ненужно без справедливост.

Затова и започнах така тези редове. Понеже няма смисъл без общество, дори и да има своя собствена стойност и ценност, правото ще се затвори pro domo sua и ще плува в потока на пространството, за да намери предназначението си, за да покълне някога и някъде. Информационният код, който носи, е ключ: колкото и стойностен да е той, трябва му врата. Колкото и вълшебно изкуство да е, то все пак е изкуство на справедливостта.

Не знам дали в Космоса има справедливост. Възможно е справедливостта да е родена от страха и като философията да се опитва да сведе нещата до самосъхранението и опазването на живота и собствеността. Във всеки случай ако справедливостта беше естествено състояние на човечеството, нямаше да му се налага да измисля правото като инструмент за налагането й. Следователно човекът се опитва да установи справедливостта не благодарение, а въпреки волята и естествената си природа  да произвежда несправедливост.

Когато справедливостта и правото се разкъсат, и едното, и другото губят предназначението си. У нас през последните десетилетия (не се наемам да кажа колко) правото съществува, дори изобилства. Справедливостта обаче я няма. Не само в съда, където по принцип е нейният храм, но най-вече там.  Някъде някой е скъсал дългата и така потребна нишка на информационното поле, която човечеството още в зародиша на своето възникване е подало на следващите поколения: правото като ключ към справедливостта. Днес има ключ, но вратата я няма. Правото не носи информация, нито справедливост; ако носи нещо подобно, то е така скрито, че не се вижда, защото няма проявление.

Когато чета и правни съчинения, и съдебни решения, понякога усещам как авторите им са положили огромни усилия да приложат правото правилно. Цитирали са изключително пунктуално всяка норма, всеки член, алинея, буква. Познават юридическата материя по-добре от петте си пръста. И там е проблемът: правото е вътре в нас, включително и в петте ни пръста – то е информация за това, как тези пет пръста са възникнали, защо са пет и защо точно така са разположени. Правото не може да е справедливо, ако няма дух; то дори не е живо, а няма как мъртва материя да олицетворява справедливост. Битува си това мъртво право в буквата на закона, прилага се в името на народа и носи всичко друго, но не и добро. Защо така? Нали законът е уж правилно приложен? Нали са цитирани мислители и юристи, че даже и професори от миналото и древноримски юристи. Какво не е наред?

Вече го казах – скъсана е връзката. Никой не се стреми от сърце към справедливост, а към юридически позитивизъм: целта е да убиеш птица, а не да я изядеш, защото съвсем не си гладен; правото е пушка, птицата е мъртва, произведен е изстрел, но не и справедливост. Тоест, с похвата на правото се постига цел, но тя е различна от справедливостта и доброто. Най-често тази постигната цел е пълно отрицание на справедливостта и доброто. Така правото – този меч на мъдрата човешка цивилизация, се превръща в обикновен кинжал в ръцете на крадец или убиец. И не е само в заобикалянето на правните норми, в шикалкавенето на адвокатите и некомпетентността на съдиите, не. Това е процес, явление, което корозира самата същност на правото, изкористяването му до обикновено занаятчийство, предназначено да впряга правните разпоредби, за да ги озапти да служат на нещо различно от доброто.  Колкото и юридически обосновано да е едно решение, един акт, една сделка, щом не води до справедливост и добро – и лично, и обществено, то не е благо, то е акт на враждебност и сила, акт на хитрост и безчестие.

Ако правото наистина притежаваше, а вероятно притежава! – собствена ценност и стойност, както твърдеше моят преподавател, то досега да беше въздействало на обществото, на социалните явления и с това благотворно влияние да беше променило чувствителността ни към несправедливостта, към злото. Не виждам такова нещо да се случва. Ако съм прав, това значи, че правото е изтървало справедливостта или обратното; те са кухи ментални величини, предназначени да запушат абцеса на цивилизационната криза у нас.