Плашливо сивичко мишле,
защо пълзиш в страх по туй поле?
Какъв е тоз лудешки бяг?
Я, чуй и разбери:
не съм аз лош човек
и няма да те уморя.

Между природата и нас
прекъсната е всяка връзка.
Пълзи, зверче! И аз кат теб
съм сиромах-
търпя неволи и тъга,
че гина също в прах. 

Да пооткраднеш ти умееш…
Но инак как ли ще живееш?
Та грях ли е ако класец
си сложиш във запас,
когато общият отец
с блага обсипва нас?

Ах, бедният ти дом е стрит
и ти от скърби си убит
и мъх едва ли ще намериш
за свойта къща ти…
А вятърът със зимен дъх
наоколо бумти.

Кога полето пожълтя
и жарко лято отлетя,
ти казваше си на ума:
“Тук ще презимувам…”
И ето, топлия ти кът
срути го моят плуг.

А колко работа и пот
ти коства този пръстен свод!
Пропадна всичко – труд и дом!
Ще падне скреж
и ти ще бягаш плачешком,
че от студа ще да умреш.

Не само с тебе, звяр злочест,
такива безобразия стават днес!
Тук всичко е лъжа и сън-
за щастие мислим, ето на,
а злобната съдба отвън
подготвя ни злочестина.

Но ти като мене не копнееш:
ти с настоящето живееш,
а в мойто минало стоят-
години тъмни се редят
и мъки праща ми светът,
със мен да бъдат занапред.

Робърт Бърнс