Поемем дълбока глътка въздух –

И се гмуркам. Надълбоко.

Започвам да плувам –

към дъното.

Искам да го докосна –

Но започвам да се задушавам.

Устремявам се нагоре.

Дали ще успея?

Още малко...

Трудно е...

Ето... вече дишам –

Усещам горчивия привкус на въздуха.

Не съм сигурна дали ми харесва –

дали дробовете ми го приемат,

но той ми е необходим.

Жалко е!

Опитвам отново.

Вдишвам дълбоко, но отровата ме задавя.

Отчаяние!

Чувам глас от дъното.

Той ме вика. И е красив.

Загадъчен. Може би защото е различен.

Вече съм решена, че ще успея.

Вдишвам дълбоко. Отровата пак ме задавя. Отново иска да ме спре.

Но аз скачам. Устремявам се надолу – към гласа,

Тогава го видях – новото пространство.

Обзема ме причудливо усещане. Харесва ми!

Отново започвам да се задушавам - липсата на въздух, на отрова.

Но устремено продължавам надолу – към дъното, към новото

Знам, че ще успея.

Искам.

Вярвам...

Още малко – и ще го докосна.

Ето...

А дали ще успея да изплувам обратно?

Въздуха? Едва ли!

Тогава започнах да се нося свободно в пространство.
Но съм щастлива! Защото успях.

Защото повярвах.