Поемем дълбока глътка въздух –
И се гмуркам. Надълбоко.
Започвам да плувам –
към дъното.
Искам да го докосна –
Но започвам да се задушавам.
Устремявам се нагоре.
Дали ще успея?
Още малко...
Трудно е...
Ето... вече дишам –
Усещам горчивия привкус на въздуха.
Не съм сигурна дали ми харесва –
дали дробовете ми го приемат,
но той ми е необходим.
Жалко е!
Опитвам отново.
Вдишвам дълбоко, но отровата ме задавя.
Отчаяние!
Чувам глас от дъното.
Той ме вика. И е красив.
Загадъчен. Може би защото е различен.
Вече съм решена, че ще успея.
Вдишвам дълбоко. Отровата пак ме задавя. Отново иска да ме спре.
Но аз скачам. Устремявам се надолу – към гласа,
Тогава го видях – новото пространство.
Обзема ме причудливо усещане. Харесва ми!
Отново започвам да се задушавам - липсата на въздух, на отрова.
Но устремено продължавам надолу – към дъното, към новото
Знам, че ще успея.
Искам.
Вярвам...
Още малко – и ще го докосна.
Ето...
А дали ще успея да изплувам обратно?
Въздуха? Едва ли!
Тогава започнах да се нося свободно в пространство.
Но съм щастлива! Защото успях.
Защото повярвах.
© Деяна Всички права запазени