Понякога е нужно да застанеш
  до себе си - там - тихичко
                          в страни.
Понякога ти трябва да се хванеш
          за думите, за малките
                               стрели.
Понякога е нужно да поискаш
   от мислите си прошка -
                         за напред...
за времето, когато ще изстискаш
         през пръстите житейският
                         си гнет.
Понякога. Дали ще се спася от себе си -
         от яростта, стаените сълзи...
Дали ще озаптя сърцето си -
       да тупка тихо - да не ме
                                    боли.
Едва ли. Аз сама съм болка.
И обич, и отрова... и... и... и...
Сама със себе си не мога -
    ей туй най-много ме боли.
Не питам се къде обърках.
Не диря нищо и не се озъртам -
Сама ще бъда най-накрая -
кога ли?! Не - това не зная!