Понякога е нужно да застанеш
до себе си - там - тихичко
в страни.
Понякога ти трябва да се хванеш
за думите, за малките
стрели.
Понякога е нужно да поискаш
от мислите си прошка -
за напред...
за времето, когато ще изстискаш
през пръстите житейският
си гнет.
Понякога. Дали ще се спася от себе си -
от яростта, стаените сълзи...
Дали ще озаптя сърцето си -
да тупка тихо - да не ме
боли.
Едва ли. Аз сама съм болка.
И обич, и отрова... и... и... и...
Сама със себе си не мога -
ей туй най-много ме боли.
Не питам се къде обърках.
Не диря нищо и не се озъртам -
Сама ще бъда най-накрая -
кога ли?! Не - това не зная!
© Христина Стоянова Всички права запазени
Точно попадение!