Прозорците затворени и черни

лъхат хлад, а аз си мисля:

на чий ли дом са?

На моя дом, а аз - стопанката,

на дом, във който не живее вече никой...

И мен ме няма,

без да заминавам някъде,

а и не помня в него откога не съм се връщала.

Единствените гости са годините ми

и препрочетените книги,

снимките, утъпканите пътища на спомените,

часовника, отмерващ ден и нощ

и пак, и пак, и пак...

А мен ме няма...

Не виждам никой в огледалото ми до вратата,

което някога показваше ме как излизам...

Сега ме няма...

Остава да напише някой

отвън, с големи букви: