101 (Сто и една) години самота

28 sept 2013, 20:21

Poesía » Otra

734 0 6

Знаеш ли, че спрях да плача,

чакайки да стане време

твоя лик да зърна в здрача,

сгушен в залеза да дреме.

Слънцето след мене става,

за да оцвети света;

но дори така по-здрава

обичта ми е след тази самота.

Нощем чувствам, че напира

в мен живота да излезе;

бяга, бори се, замира,

но не спира,

докато не слезе

неродената жена-Луната,

долетяла със зефира

и да ме роди в земята,

за да оживя всемира.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

Eva55 (Евелина Стоянова)

2015-09-07T20:41:29+03:00

Трябва да го потърся...
LenaNik (ЕЛена Ник)

2015-09-07T19:55:07+03:00

"Без да й е разкрил, че плаче от любов, веднага разпозна най-древния плач в историята на човека."
Eva55 (Евелина Стоянова)

2015-09-07T18:06:07+03:00

“100 години самота" - е нещо по-оригинално...!!!
"Нощем чувствам, че напира
в мен живота да излезе;
бяга, бори се, замира...,"
насето_88 (Насето)

2015-09-07T17:54:19+03:00

Хей,здрасти!
Харесах стиховете ти
Katerina-pz (Катерина)

2014-11-15T21:27:48+02:00

Браво, Злате! Харесах!
Rimoza (Кръстина Тодорова)

2014-08-17T09:36:50+03:00

Красиво елегично бисерче!
Силно въздействаща и жизнеутвърждаваща поанта!
Пожелавам сбъднати мечти и на лирическия, и на
неговия прекрасен автор! Бъди!