7 may 2009, 2:53

* * * 

  Poesía » Otra
547 0 6

Две деца - със млечни зъбки още,
безспирно тичаха по двора - 
от ранни утрини до късни нощи 

и никога не сещаха умора.

И все юмручето ù в неговата шепа,

онази рокличка с оранжеви цветя,

от радиото детска песен лека

и мост им беше светлата дъга.

 

И тясна беше детската градина,

та се люлееха на люлките отвън.
И всяка пролет, есен, зима
живееха като във цветен сън.

 

Отминаха годините, и ето - 

в училище пак неразделни бяха.
Все се зазяпваха в небето,

учителите хващаше ги бяса.

 

И все ръката ù във неговата беше,

и все я гледаше в очите той.
И упорито с него тя стоеше,

напук на споровете им безброй.

 

И тесен бе училищният двор,

та бягаха в сладкарница "Одеса",

където бе на влюбените сбор,

и чувстваше се тя като принцеса.

Пораснаха. И ето ги сега - 

той в смокинг, полудял от щастие,

тя в бяло и с баща си под ръка - 

щом двама са, животът сладък е!

И пак ръката ù във неговата нежно, 

на пръста ù проблясва камък бял,

и сладки думи тихо той ù шепне,

и погледът ù свети засиял.

 

И някак твърде хубав е денят,

и малко твърде дълго продължава,

и малко бавно идва вечерта,

но те си знаят, че си заслужава.

 

След три години вече със количка

и детска стая с розови тапети,

и всичко струва им се по-различно,

защото вече имат си детенце.

 

Но пак са пръстите преплетени с любов,

главата ù на рамото му си почива.

Обичат се - завинаги, за цял живот,

и още тя в ръцете му заспива.

 

И хубави, най-хубави са дните,

когато има с кой да ги делят.

Ръцете сплетени, проблясващи очите - 

разбират се, дори и да мълчат.

 

Косите побелели са, усмивките - беззъби,

а паметта отслабва безвъзвратно,

та бяга нещо все от мисълта им,

пръстените потъмнели са - а уж от злато.

 

Но пак ръката ù е в неговата сладко

и с нежни имена наричат се.

И знаят си, че им остава кратко,

но повече и повече обичат се.

 

А дните носят аромат на теменужки,

на пролет, люляци и звездни нощи.

А двама, сладко, със целувки,

ръка в ръка, не спират още.

 

А други две деца със млечни зъбки

безспирно тичат пак по двора.

Търсят нови пъстроцветни люлки, 

не знаят думата "умора".

 

И пак си сядат - ученик и ученичка

на втора маса във сладкарницата малка.

Той плаща и твърди, че я обича,

и делничната утрин става сладка.

 

И пак минават двама под олтара,

и пак са много скоро със деца.
Историята все ще се повтаря, 

докато обич има по света.

© Мария Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Страхотно! Не, не... СТРАХОТНО! Отново напомня за "Don't take the girl", но позитивния завършек определено ме усмихна, мерси! =)
  • Страхотно стихотворение си написала! Продължавай в същия дух!
  • Браво !!
  • Добре дошла и от мен, Мария!
    Ако наистина си на 14г, приеми комплиментите ми!
    Развивай се и не спирай да пишеш, защото има "хляб" в теб!
  • ,,И хубави, най-хубави са дните,
    когато има с кой да ги делят.''

    Пресъздала си цял един живот! Дай Боже всекиму такъв!
    (а като гледам годините ти)... радвам се на написаното

    Поздрави и добре дошла Мария!
    Желая ти успех!

  • Прекрасно. Просълзи ме...
Propuestas
: ??:??