Ти откриваш за мен една тиха забрава,

отчаяно търсеща кратка изява,

не спираш да казваш - бъди все такава,

избери си лицето, което приляга.

С фалшива надежда заспивам до тебе,

в пълен синхрон с всичките в мене.

Не ми се налага да избирам в съня си

живота, в който да скрия страха си.

И времето спира, но аз не умирам.

Съществувам в този момент и разбирам.

Усещам, че съм, а не просто ме има,

усещам се цяла и по-малко ранима.

Не искам да бягам, обичам застоя,

където съм само моя и твоя.

Не се променям, не ставам различна,

няма нужда да се държа прилично.

Но все някога ще трябва да ме събуди

строгият ти глас, да ме убеди,

че е време да покажа маската си на света,

да поживея малко и в реалността.