По мършрут непознат,
случайно вървях.
Вяло замислен,
случайно съзрях.
Край пътя играчка.
Та случайно се спрях.

Кукла красива,
близначка с луната,
с устни вълнисти,
със злато в косата.

Някой се бе наиграл,
захвърлена беше!
Някой се бе подиграл,
забравена сама си стоеше...

Мигом я грабнах.
Прибрах я при мен

и с нея прекарвах
ден подир ден.

Летеше си времето.
Летях си и аз.
Изкусно омяан
от кукла без глас.

Така я обичах,
че без да се спра,
сам се превърнах
в кукла за игра.

Дори и така да бе,
тя беше до мен.
По-невинно ме лъжеше
ден подир ден.

По мършрут непознат,
случайно вървяхме.
Вяло замислени,
случайно видяхме.

Някого, пред когото
тя пък се спря.
името му извезано беше
на ръката за която тя ме държа.

И след толкова време разбрах
играчките собственик имат нали...
Дори хиляда нощи да ги прегръщаш,
дори да изплачеш галони сълзи.