Пак се будя по нощите.

Пак думи из главата ми в мъгли.

В просъница реални са мечтите,

и напълно истинска си ти.

Щом мога нощем да те зърна,

да си представя твоя лик,

и истинска,  да те прегърна

дори за мъничко, за миг...

животът става поносим,

от бремето тъй смазващо, което

стихът отново светлосин

прогонва... зърна ли лицето

ти... във мисълта си цветна...

И буден аз като стрела летя,

да я запиша, за да не пометна,

и пак във стих да те родя...

Та да останеш вечно жива,

там, на листчето да спиш.

Все свежа, весела, игрива.

а, утре... пак да се родиш...