Повикай ме в някоя празна и прашна неделя,
когато ветровете мълчат и морето е просто вода,
когато в забавен каданс часовете се стелят
и в пустинния призрачен свят не оставят следа.
Повикай ме, разпилей хоризонта на скуката,
превърни тишината в митичен хорал за обичане.
Ще се втурна към теб и забравила стари поуки,
ще загърбя разумното с дързостта на наивно момиче.
Само пак ме повикай! Събуди ме от тази летаргия,
приковала ме властно към цифрата в броя години.
Превърни ме във бъдеще – знойно, томително… Хайде!
И върни ми живеца, преди във кръвта да изстине… ...