Съмнявам се в хитростта на влаковете,

в траверсите на изрисуваното щастие,

в семафора на споделените илюзии,

в гарата на крайното невежество,

в предсказанието за плахите безпътици,

в обесените върху погледа си пътници,

в протритата от птичите сълзи камбана,

в оприличеното на точка безпосочно разкаяние,

в маршовете наум,

предвождащи затихнали паради,

безпомощно опипали петите ни

през ципестия мозъчен паваж на цветовата липса,

в тапетите от полусенки на пияни от любов светулки,

в храма от бадемова черупка,

приютил страха девичи при рождението,

в прогледналите устни на художника,

оприличил луната със своята замлъкнала палитра,

в сеното от коприва,бавно сенките преглъщало,

в говорещите с Бога женски гриви,

в смеха на маската прикрила с безпарични шепи съвестта,

в турнира на ранените ни тайни,

в раздаването на тиктакащи до аневризъм кредити душевни...

Съмнявам се в необята

на свития - до троха покорност - свят покой.

Съмнявам се в семето набъбнало

на времето под патината,

разорана с изгладнелите  от страст нокти.

Съмнявам се в измамната утеха при скутната извивка

на скучната без бреговете си вода.

Съмнявам се в пустошта уханна

на цъфналите до решетки разсъждения.

Съмнявам се в клепачите притворени

на вкусната абстрактна голота.

Съмнявам се в гънката на Нещото,

полегнало до алхимичната ми краткотрайност...