Амстердам

Оранжевочервен, клокочещ кратер

с подземна гара под морското ниво.

Вечерен дъжд, примесен с бръснещ вятър,

охлажда молекулите в горещия бульон.

Щастливи йони въздухът прелива

в задръстени от скука бели дробове.

Нанякъде тълпата в транс отива

с отворени широко носове.

Под вита стълба, на топло и на тясно,

дълбаем заедно усукана спирала.

Догарящ свитък от хербарий пресен,

по устните ни тихо обикаля.

По-близо сме до земните недра

и все по-бавно времето минава.

Потъваме щастливо към безкрая

и грижите по пътя изостават.

В стомасите – индокитайска кухня,

насипана небрежно в децилитри.

В главите ни прелита бухал,

в сърцата ни бенгалски тигри.

Нахилено дояждаме каквото там все още шава

в кутиите ни от картон

и гледаме в забавен кадър

пързаляне по мазния бетон.

С неволни скейтъри закичена

стои отсрещната фасада.

Виси във въздуха пиано

и с него звуците от някоя балада.

Пияните фасади – акорд застинал –

пред погледа ми сякаш оживяват,

незнаен музикант, оттук преминал,

моментния си порив е оставил!

Червените витрини излъчват гравитация,

притеглят всеки поглед, усилват всеки пулс.

Със жестове и пантомима, с автоматична грация

разголени тела променят нечий курс.

Две огнени момичета, чевръсти мимове,

издърпаха от публиката доброволец.

Участие в пиеса по синхронно плуване,

при спуснати завеси и запотен прозорец.

На пълни обороти, с безброй поточни линии

работи неуморно, без почивка,

вълшебна фабрика за ведро настроение,

закотвена в Земята Ниска.

Работи неуморно и безгрижно,

безаварийно, но нещо в механизмите ѝ скърца.

По прозорците на горните етажи,

самотни капчици прехвърчат!

Етажи тъмни, безмълвни, тихи

те сякаш са декор, а не реални сгради.

Сценичен фон, отекващо в стените ехо

на дефилиращата по паважа радост.

Къде са хората от горните етажи?

Нима и те със нас безгрижно дефилират?

А може би за тях отдавна не е важно

какви играчи под прозорците им се филмират.

Похапват сладко от домашна супа,

отпиват чаша с питие.

Умората си, през деня натрупана,

приспиват с някакво книжле.

Оставям ги на тях самите да правят там каквото правят

и ако въобще реално съществуват.

Последна порция щастливи йони

през дробовете ми минава.

Намират облаците уморени

спокоен пристан в тесните канали.

Поклащат лодките изгаснали мотори

с почти невидимите свои инициали.

Мостовете с усти отворени

поглъщат светлините на града.

По гърбовете им вълнения и спомени

разхождат се напред, назад.

Оранжевочервен, притихнал кратер –

горещи въглени в догарящо огнище.

Вечерен дъжд, примесен с бръснещ вятър,

порой от мисли в мен отприщи.