Амстердам
Оранжевочервен, клокочещ кратер
с подземна гара под морското ниво.
Вечерен дъжд, примесен с бръснещ вятър,
охлажда молекулите в горещия бульон.
Щастливи йони въздухът прелива
в задръстени от скука бели дробове.
Нанякъде тълпата в транс отива
с отворени широко носове.
Под вита стълба, на топло и на тясно,
дълбаем заедно усукана спирала.
Догарящ свитък от хербарий пресен,
по устните ни тихо обикаля.
По-близо сме до земните недра
и все по-бавно времето минава.
Потъваме щастливо към безкрая
и грижите по пътя изостават.
В стомасите – индокитайска кухня,
насипана небрежно в децилитри.
В главите ни прелита бухал,
в сърцата ни бенгалски тигри.
Нахилено дояждаме каквото там все още шава
в кутиите ни от картон
и гледаме в забавен кадър
пързаляне по мазния бетон.
С неволни скейтъри закичена
стои отсрещната фасада.
Виси във въздуха пиано
и с него звуците от някоя балада.
Пияните фасади – акорд застинал –
пред погледа ми сякаш оживяват,
незнаен музикант, оттук преминал,
моментния си порив е оставил!
Червените витрини излъчват гравитация,
притеглят всеки поглед, усилват всеки пулс.
Със жестове и пантомима, с автоматична грация
разголени тела променят нечий курс.
Две огнени момичета, чевръсти мимове,
издърпаха от публиката доброволец.
Участие в пиеса по синхронно плуване,
при спуснати завеси и запотен прозорец.
На пълни обороти, с безброй поточни линии
работи неуморно, без почивка,
вълшебна фабрика за ведро настроение,
закотвена в Земята Ниска.
Работи неуморно и безгрижно,
безаварийно, но нещо в механизмите ѝ скърца.
По прозорците на горните етажи,
самотни капчици прехвърчат!
Етажи тъмни, безмълвни, тихи
те сякаш са декор, а не реални сгради.
Сценичен фон, отекващо в стените ехо
на дефилиращата по паважа радост.
Къде са хората от горните етажи?
Нима и те със нас безгрижно дефилират?
А може би за тях отдавна не е важно
какви играчи под прозорците им се филмират.
Похапват сладко от домашна супа,
отпиват чаша с питие.
Умората си, през деня натрупана,
приспиват с някакво книжле.
Оставям ги на тях самите да правят там каквото правят
и ако въобще реално съществуват.
Последна порция щастливи йони
през дробовете ми минава.
Намират облаците уморени
спокоен пристан в тесните канали.
Поклащат лодките изгаснали мотори
с почти невидимите свои инициали.
Мостовете с усти отворени
поглъщат светлините на града.
По гърбовете им вълнения и спомени
разхождат се напред, назад.
Оранжевочервен, притихнал кратер –
горещи въглени в догарящо огнище.
Вечерен дъжд, примесен с бръснещ вятър,
порой от мисли в мен отприщи.
© Иван Бърдаров Всички права запазени