Детето порасна, с него и аз.
Десет плюс трийсет за мен.
Животът е кратък, има си хас.
Изнизва се с всеки нов ден.
Машината скърца, прииждат болежки.
Бръчици малки надничат лукаво.
Тежестта във гърдите ми става по-тежка.
Търся дърво да се хвана по-здраво.
Усилва се вятърът, чак ме е страх.
Не нося на силни течения.
Хиляди бури до днес преживях
и пак съм пред ново крушение.
Няма баланс, само падаща крива.
Стремглаво надолу с погубваща мощ.
Не е разрешено да бъда щастлива.
Нападат ме мислите след полунощ.
И не само те, но не ми се говори.
Завивам детето, а то все бълнува.
Дори и на сън продължава да спори.
От целия свят като мъж ме ревнува.
Иззела е царствено мъжката роля.
Ляга си с мен, държи ми ръката.
Сега и е време да тича на воля,
не да потъва със мен в тишината.
Много е силна това е добре.
Пуу, да не чуе Лукавия.
Искам отново да бъда дете,
да избягам от разума, здравия.
Да не мисля за всички онези неща,
дето и без тях ще съмне навярно.
Дето не ми позволяват да спя
и ми чернят живота коварно.
О, да изтървах любовта.
Ще ви кажа две думи за нея.
Тя продължава да движи света,
но и без нейният вкус се живее.
Просто храната е малко по-бедна.
Не ви пожелавам да свиквате с нея.
Светът е за двама, сам не е редно.
Дай боже да си поживея.
Да видя детето как става жена,
как се влюбва, как се сражава.
Как отглежда щастливи деца,
как се бори и как побеждава.
Така като гледам ме чакат задачи
Няма как, ще я бутам, това е.
Заспивам унесена в здрача,
а утре... Никой не знае...
© Величка Русева Todos los derechos reservados