Детето порасна, с него и аз.

Десет плюс трийсет за мен.

Животът е кратък, има си хас.

Изнизва се с всеки нов ден.

Машината скърца, прииждат болежки.

Бръчици малки надничат лукаво.

Тежестта във гърдите ми става по-тежка.

Търся дърво да се хвана по-здраво.

Усилва се вятърът, чак ме е страх.

Не нося на силни течения.

Хиляди бури до днес преживях

и пак съм пред ново крушение.

Няма баланс, само падаща крива.

Стремглаво надолу с погубваща мощ.

Не е разрешено да бъда щастлива.

Нападат ме мислите след полунощ.

И не само те, но не ми се говори.

Завивам детето, а то все бълнува.

Дори и на сън продължава да спори.

От целия свят като мъж ме ревнува.

Иззела е царствено мъжката роля.

Ляга си с мен, държи ми ръката.

Сега и е време да тича на воля,

не да потъва със мен в тишината.

Много е силна това е добре.

Пуу, да не чуе Лукавия.

Искам отново да бъда дете,

да избягам от разума, здравия.

Да не мисля за всички онези неща,

дето и без тях ще съмне навярно.

Дето не ми позволяват да спя

и ми чернят живота коварно.

О, да изтървах любовта.

Ще ви кажа две думи за нея.

Тя продължава да движи света,

но и без нейният вкус се живее.

Просто храната е малко по-бедна.

Не ви пожелавам да свиквате с нея.

Светът е за двама, сам не е редно.

Дай боже да си поживея.

Да видя детето как става жена,

как се влюбва, как се сражава.

Как отглежда щастливи деца,

как се бори и как побеждава.

Така като гледам ме чакат задачи

Няма как, ще я бутам, това е.

Заспивам унесена в здрача,

а утре... Никой не знае...