Анонимно сама

10 mar 2016, 23:03

Poesía » Otra

409 0 1

Протегнах ръце

към сивия простор-

докоснах ръжда

вместо цвете.

Лудо се хвърлях,

като морска вълна-

безсилно издъхваща,

оставяйки на пясъка

своите гърчове.

Вървях незнаен път...

бягах от измама.

Вървях към тежка врата,

която не знаех накъде се отваря.

Само крачка ме дели

от беда и щастие.

Това разстояние.. ах,...?!

Анонимно сама, суеверно

все се лута надеждата...

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.