Аз и Есента...

Тя, Есента, си идва без да пита

със пориви на ветрове внезапни,

душите ни с емоции оплита –

тъй често във Страстта неадекватни...

И някак притеснено, меланхолно

вървим из още топлите ѝ вечери,

а влюбим ли се (Господи неволно!...)

е толкова необяснимо вече!...

... И за това, че може би излишни

са Страстите, когато плод не връзват,

и в Есента ако разцъфнат вишните --

от първите слани (за жал!) измръзват...

... Да вярно е, Животът се повтаря,

обаче само в следващи сезони!...

... И да, в основата на всяка Вяра:

е друг Живот, но в други там канони...

... А този тук, дарен ни еднократно

е наш, но в Есента ни натъжава,

защото нищо не върви обратно

и Времето без нас ще продължава...

... но седна ли на прѝпек и на завет

и от горите тих ветрец повее

е тъй приятно – огнената памет

на Слънцето – все още да ме грее,

та дръзко си наричам хоризонта,

а даже и зад него ако може...

И богохулно искам да напомня,

че твои сме чеда – Любими боже!...       

 06.09.2017.