Всички сме в градините на Баба Хола
и протягаме по детски палави ръчички;
искаме да хванем, ако може, всичко
и дори поднасяме в аванс душицата си.

Баба Хола си е своенравна. Перко.
Небесата си отваря с неочакван трясък.
Прахоляка върху нас изтърсва меко,
а с какво, все пак заслужили сме го, загадка.

Всъщност, баба Хола от небето слиза
и се настанява някак царски в съвестта ни,
а дали позлата или черна риза
ще получим, до последно ще се колебае.