Шутът въртеше любов с кралицата,
вървеше унесен и често се спъваше,
тогава прозвъкваха на шапката му
звънчетата и всички висши особи
от смях си умираха понеже ги чуваха...

Той пееше влюбен, редеше и стихове,
в двореца цареше голямо веселие,
с тази своя любов така ги разсмиваше
в скучното им, аристократично ежедневие..

Докато един ден и по волята на съдбата
шутът излезе от унеса и някак прогледна:
и видя как в гротеска някаква,
малки дребни душици барабар с кралицата
се забавляваха с него...

и въздъхна душата му, непокварена тъжна
оказа се - смешен, неподходящо обичал
после събра багажа уморен и си тръгна...
И е тихо сега, няма смях в дворцовите градини.