Безкрайна самота

28 feb 2012, 12:04

Poesía » De amor

445 0 3

Ноември също си отиде.

Постъпи като теб.

Самотен, яростен, обиден

в душата с цял вертеп

измамни, голи, похотливи

вини и страхове.

Над чувствата – безплодни ниви –

вилнеят ветрове

и черни облаци намятат

зловещо сив саван.

Безумни литват по Земята

словата ти. От срам

дори Луната нощем плаче

с рубинени сълзù.

А Любовта като сираче

прокудена пълзи

и бавно, бавно се стопява

последният въпрос

в прегръдките на бясна лава.

От тебе – нито кост,

ни вест, ни някаква утеха.

Пропадна без следа.

Ненужна като тясна дреха,

безмислено следя

как постепено в мен покълва

вселенска пустота

и всеки атом се изпълва

с безкрайна самота.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

Laska (Ласка Александрова)

2012-02-28T18:36:30+02:00

Красива образност!
severianin (Валентин Чернев)

2012-02-28T14:58:11+02:00

Стихотворение-сълза с чувството си за съжаление и стихотворение-протест с усещането на болка от загубата. И същевременно стихотворение-вик за помощ в разлюлян без опорните си точки свят. Многопластовост, която впечатлява, и овладяна сила на внушенията в един издържан метрически стих с хубава римна постройка. Поздравявам и желая бъдещи успехи!
rumiana (Румяна )

2012-02-28T12:09:17+02:00

Страхотно е!И аз съм в такава дупка и не се раждат даже стихове!