Безмълвно ме докосва тишината,

осребрена от безброй мечти без звук.

Надежда – светъл лъч във тъмнината,

тук сега завлече времето напук.

От мойта плът докосвания извират,

подкладени от немирност, че съм тук.

Бедна съм - ограби ме светът ти,

Тур посегна ми със властния си чук.

Бездушно си играе с мен небето,

позеленяло от разюздани звезди.

Следва ме, обърква в мен детето,

което чака своя изгрев от мечти.

Болките ми прелъстиха тишината,

осребрена от безброй мечти без звук.

Все за теб – за теб, за тъмнината

ме подсеща само времето... напук.