Заспива ми се в някой хубав спомен
и искам да остана, непробудно.
Светът навън е твърде електронен
и много повече от сън, заблуда.
А влакът на живота се задъхва
по релсите, надиплил се с вагони
в посока за човека, вечно съща -
депо́то му на вечния покой...
Накрая ще просветне тази лампа,
която я измисли слепотата.
Денят ще придобие толкоз бяло
от гладните очи на самотата.
С копнеещи ръце и зрящи пръсти
човеците ще искат да докосват,
но късно е и мрак ще ги прекръсти
с лъжата, че любов ги омагьосва...
Ще кажете, че просто е кошмар,
удавил мисълта ми чак до дъно.
Грешите. Аз от толкова шамари
не спя, а камо ли и да потъна...
©тихопат.
Данаил Антонов
11.07.2023
© Данаил Антонов Todos los derechos reservados