Дъждът заплака с обредни сълзи
и сова грабна нечия душа,
а моята – молитвено мълчи
пред библия с неписани слова...
О, Съднико, мен – смъртния – разпни,
но окрили – не вземай ми душата,
пожертвай младостта ми, похарчи
живота ми за пръст и шепа злато!
Осмислил бих тогава този свят
и – наранен – би креснал в мене бардът –
решителен и горд, все още млад
и верен на житейската си карма!