Не всичко във живота е цветя и рози,

по-често срещаме се с тръни и бодли.

И камъните остри нараняват ходилата боси,

бележат пътя ни със кървави следи.

И тежки отражения душевни,

разкриват ни пътеките неравни.

И както Господ към голгота кръста носи,

тъй носиме съдбите си отрано.

Съдът отсъдил ни е жрибий при зачатие,

къде ще спрем съдбата да погълнем.

Когато дойде времето за нашето разпятие,

не ще е за забрава, спомен ще покълне.

И този спомен с времето нараства,

листа ще пуска, корени ще има здрави.

Какво ли ще поникне, цвете, тръни,

че розите бодливи са, туй да не се забрави.

А нашите следи от кръв дъжда отмива,

и вятъра суров отнася пепелта.

И сякаш нищо от живота не остава,

и крят му белязан е в реалността.

Но споменът е там израснал нейде,

той цвете е дори и със бодли.

И на живота сянката бодлива пак ще пари,

от радост или мъка ще гори!