Ергенина, най-личен, у село – Боримира,
веч` година стана, както няма мира,
тегли го сърцето към девойката фиданка,
милата – викат й Борянка.
Дене, ноще, очи се не затварят
и устни му все със звездите разговарят
и все се не предае пуста му душа
обсебена от най-красиво чувство – Любовта.
„Борянке, чуй момиче, скъпо мое,
що го имам – имам все ще бъде твое,
моля те стани ми другарка в живота –
без любов, чада зер що ми е имота?
С тез ръце отрудени и дважди загрубели,
с туй сърце, душа, дни наред не спели,
ази знай градил съм своата опора,
днес ма любат, тачат, вси най-лични хора!”
А дума му девойче, нарежда му горката,
по бузата й алена, блещукала сълзата:
„Боримире, не – недей гони Михаля,
Любов се не купуе, Любов се не продая!
Обичам те, но тебе не мога да пристана,
сърцето ми кат` грабнал е пастирина Ивана!
Обичам го и все не спирам да жадувам,
за неговата ласка, аз нему ще робувам!”
Тъй думаше Борянка, жалее Боримира,
сърце му ще се пръсне – просто няма мира.
А Слънце, тамо гасне оттатък планина,
жътварка нейде сладка реди си песента.
*****
Тъй минаха години, сърцето му пустееше
и огънче любов в гърдите мъжки тлееше ...
А раснеше плода на Борянкината младост,
огряваше дума в щастие и радост.
И Борянка все сама, но обичаше овчаря,
сутрин го проводи, вечер портите отваря.
И сина им Ваньо взе на татка да прилича,
ръга с гегата и вика: „Нааа, бича, бича!”
*****
Пуста, пуста орисия, тя си знае Боже,
кой що писано да стае, кой й требе, кой що може.
Па в размирни времена, надойдоа банди, душманлия,
и гнетяха сюромаха, що народ избия.
Но търпи ли кръв юнашка, да е в окови,
та се хвана Боримир, на дяда пушката изрови.
И надяна сабля, и закичи цвеке,
па му проехтя гласа: „Дръжте се разбойнци ще ви свърша веке!”
Па се фана завалия право в гората,
и събра юнак дружина, дружина фърковата …
Днес му пее песента, сюромаха прости,
там на Боримиров хълм – де белеят кости …
© Todos los derechos reservados