БРОИЛКА НА СПЕСТЕНИ ДНИ

Това, което е било

и няма да се върне вече –

догарящият епилог

на залез в парцалива вечер,

сълза по стръмното ждрело

просветнала подобно глетчер

връз воденично колело,

с което времето изтече,

погълнат от мъгла разлом,

калинка с алено елече,

подирила за миг подслон

и отлетяла надалече

с най-грациозния поклон

към свят – красив и по-човечен,

оттатък слънчевия склон,

към Рая пътя ни препречил.

Пари не спастрих, нито влог –

ти лоша дума не изрече.

Градих ти дом, делих легло.

От странни помисли повлечен,

ти неведнъж си влизал с взлом

и с тежка стъпка на предтеча,

дори със скършено крило

сред буреносните картечи –

при враг с неясно потекло.

И да избягаш не понечи.
Да спи под камък всяко зло,

злодумство да не ни попречи.

В часовник с пукнато стъкло

и с догорели две-три клечки

заключих цялата любов,

докрай с която ме обрече.