БРОИЛКА НА СПЕСТЕНИ ДНИ
Това, което е било
и няма да се върне вече –
догарящият епилог
на залез в парцалива вечер,
сълза по стръмното ждрело
просветнала подобно глетчер
връз воденично колело,
с което времето изтече,
погълнат от мъгла разлом,
калинка с алено елече,
подирила за миг подслон
и отлетяла надалече
с най-грациозния поклон
към свят – красив и по-човечен,
оттатък слънчевия склон,
към Рая пътя ни препречил.
Пари не спастрих, нито влог –
ти лоша дума не изрече.
Градих ти дом, делих легло.
От странни помисли повлечен,
ти неведнъж си влизал с взлом
и с тежка стъпка на предтеча,
дори със скършено крило
сред буреносните картечи –
при враг с неясно потекло.
И да избягаш не понечи.
Да спи под камък всяко зло,
злодумство да не ни попречи.
В часовник с пукнато стъкло
и с догорели две-три клечки
заключих цялата любов,
докрай с която ме обрече.
© Валентина Йотова Всички права запазени