Нощта играе смело със въображението ми.
Не ù оставам длъжна. И отвръщам.
В прозорците нахално отражението ми
усмихва се с фантазии за къщите,

които се разстилат пред очите ми.
И сгушени в града приветстват мрака.
Представям си, че кротичко вратите им
една след друга се отварят във очакване.

Да вляза. Да разгледам същността им.
Да се дивя на чудната им пазва.
Във спалните им тихо гордостта им
въздишка след въздишка се запазва.

Че гледани отвън са страшно сиви.
Прилични са на паметници. На реликва.
Отвътре те са истински. И живи.
Отвътре са покана за молитва.

Не са ли къщите подобно на човеци -
на външен вид еднакви по смирение,
а вътре чувстват и живеят, клетите,
прикрити зад стени и укрепления?

Дали и някой гледа мойта къща?
Какво ли вижда? Сив бетон, навярно...
Едва ли предполага за насъщната
потребност от споделяне. От вярване

във нещо повече от градски измерения,
които са запълнени със просто-къщи.
Дали стените ми издават за вълненията,
които вътрешно света ми преобръщат?

Във тъмното единствено Луната
ми свети със разбиране. Ще взема
и всяка нощ ще отразявам светлината ù
към къщите отсреща. Във поема.